preloader
Споделяне

ВРАГОВЕ НА СЕБЕ СИ

от архим. Серафим (Алексиев)1

Възлюбени! Темата на днешното ми слово към вас е “Врагове на себе си”. Що означава това?
Сред грешните люде днес нашироко е разпростра­нено мнението, че в тоя свят на злобата и враждите човек трябва да се бори с враговете си, които му причиняват толкова много пакости, и че ако се отнася с околните кротко и смирено, те ще го смачкат. За съжаление, тези разсъждения се споделят и от мнозина православни християни. Те гледат на околните като на свои неприятели. Никой човек не помисля, че той сам, по думите на св. Йоан Златоуст, е най-големият враг на себе си със своите страсти гордост, самолюбие и безогледен егоизъм. При конфликти всеки обвинява другия, всеки се мисли за оправдан пред съвестта си да се гневи на ближния си, който го е оскърбил и му е нанесъл било материална, било духовна вреда.
Като изповедник аз съм чувал не един християнин да казва: “Той дълбоко ме нарани! Не искам вече да го виждам пред очите си!” На моето възражение: “Но Вие трябва да му простите! Ако не сторите това, и Бог няма да Ви прости!” – обикновено ми отговарят: “Добре, ще му простя в сърцето си, но не искам да се срещам и да разговарям с него. Той ми вреди на душата.”
Но нека са запитаме: вярно ли е това разпростра­нено мнение, че човек търпи вреда за душата си от враждуващите срещу него?
За да разрешим поставения въпрос, нека преди всичко си изясним що е истински вредно за нас? Истински вредно за нас е само онова, което ни огре­шава пред Бога и опетнява нашата душа, създадена по Божий образ. От гледище на светото Евангелие цяло­то достойнство на човека се състои не в онова, което той притежава като външни земни отличия: богатство, слава, знания, таланти и пр., а във вътрешния му добродетелен живот в Христа, в който се проявява скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух (1 Петр. 3:4).
Добродетелността – ето това е истинското достойнство на православния християнин! А ако сме се потрудили да придобием такава добродетелност, никой човек не е в състояние да ни лиши от нея, и дори самият дявол! От нея можем да се лишим само ние самите, ако изневерим на Христа, злоупотребявайки със своята свободна воля.
Бог е дал на човека безсмъртна душа, предназна­чена да бъде жилище на Светата Троица (Иоан. 14:23). Тази душа е като недостъпна за враговете крепост! Никой неприятел не може да я превземе насила и да влезе с победа в нея. Ако ние ежедневно и ежечасно виждаме да падат в ръцете на дявола изкусител много човешки души, то е поради това, че човек сам става свой предател като чрез удовлетворяване на страстите си – гордост, мъст, злоба и пр., – отваря вратите на душата си за дявола и дава ключовете от нея в ръцете му! Не отвори ли сам вратите на душата си за врага, никой не може да се промъкне в нея и да му напакости! Ето и доказателства за това:
Да речем, че някой те наскърби и тежко те нарани с думи. Ако претърпиш с вяра в Бога, с надежда на Него и с любов към Него, душата ти не само не ще получи никаква вреда от чуждата злоба, но напротив, още повече ще се утвърди в добродетелта и ще засияе със светлината на Христовите добродетели – кротост, търпение и смирение (Мат. 11:29). С тия добродетели пък ти ще видиш пред себе си отворени вратите на рая!
Друг е въпросът за твоя оскърбител. Той тежко се провинява против самия себе си, когато проявява злоба, и сам си причинява голямо зло със своята омраза. Да, причинява си такова зло, каквото дори най-яростните бесове при всичката си ненавист към нас не могат да ни причинят. Разбира се, ако оскърби­телят се покае и изповяда греха си, той ще прогони от душата си дявола, с когото се е съюзил, за да се самопогубва. А като скъса с дявола, той ще се осво­боди от пъкленото робство на греха (Иоан 8:34) и ще получи отново в ръцете си ключовете на своята душа. Но не принесе ли покаяние, сам ще си причини вечна гибел.
И тъй, и оскърбителят, ако не се покае, и оскърбе­ният, ако не понесе мъжествено оскърблението, а реши да си отмъсти – и двамата получават от взаим­ната си ненавист голяма вреда. Но ­ забележете! – те получават тази вреда не един от друг, а всеки от самия себе си. Затова може да се каже, че съгрешава­щият е свой най-голям враг.
По думите на св. Йоан Златоуст ощетеният, щом започне да се гневи поради причиненото му зло и да богохулствува, получава голяма душевна вреда, ала не от злопричинителя, т. е. от врага си, а от своята собствена нетърпеливост и духовна разслабеност2. Ако би претърпял, той би могъл чрез привидната вреда, която му причинява мнимият враг, да получи огромна духовна полза. А тая полза е вечното душе­спасение! Разбира се, когато те оскърбява врагът няма за цел да спасява твоята душа. Но Бог обръща нещата така, че този враг, против собствената си воля, става за теб благодетел и сътрудник във великото дело на твоето душеспасение, защото ти дава повод да търпиш, да се молиш и да простиш. Блажен е онзи, който търпи злини, защото чрез търпеливостта си прибавя нови влогове в душевната си съкровищница от добродетели. Който пък нанася на ближния зло, без да се покае след това, е крайно злочест, защото ще наследи след смъртта си еднаква участ с най-големия злопричинител – дявола. Слава на Бога, Който е наредил тъй, че ние да можем да се възползваме и от чуждото зло за наше добро! Иска се само да не причиняваме зло никому, да не осъждаме никого, да вярваме твърдо в Бога и да се отнасяме с любов един към друг, както Сам Христос ни заповядва: Нова заповед ви давам да любите един другиго (Иоан. 13:34-35). Нека знаем, че както ние сме немощни по душа и не всякога можем да понасяме благо­душно обиди и да се ползуваме от тях за спасението си, така и душите на нашите ближни са слаби и немощни. Ако желаем да изпълним евангелската заповед да обичаме и другите като себе си (Мат. 22:39), ние сме длъжни да не им пос­тавяме препънки по пътя на спасението. Вели­кият апостол Павел ни учи: Да не поставяте на брата си препънка или съблазън (Рим. 14:13). Братолюбието да пребъдва между вас (Евр. 13:1). Залягайте да имате мир с всички и святост, без която никой няма да види Госпо­да (Евр. 12:14). При това всякога трябва да помним дълбоките мисли на св. Йоан Златоуст: “На онзи, който се пази да не нанесе сам вреда на себе си, никой друг не може да му навреди. И обратно – който не иска да бъде бдителен и да изпълнява онова, което е длъжен да прави (т. е. Божиите заповеди), на него никой не може да му принесе полза.”3
Възлюбени! Какви изводи да направим от всичко, казано дотук? Нашето спасение зависи не от доброто отношение на ближните към нас, а от нас самите. Ближните ни могат да бъдат много добри и ласкави към нас. Ако обаче ние сме нерадиви за спасението си и склонни към грях (например към възгордяване, осъждане, блуд, чревоугодие и др. под.), тяхната любвеобилност ще ползва не нас, а тях самите. Защото въпреки тяхната доброта ние ще погинем. И обратното ­ ако ние решим да се борим мъжествено със страстите вътре в себе си, то каквато и обида, каквато и мъст, каквото и друго зло да ни сторят околните, тяхната злоба няма да докосне безсмъртното начало в нас, няма да причини никаква духовна загуба на душата ни, а напротив, ще я обогати, ако ние се окажем мъжествени и търпеливи. В този смисъл и Спасителят ни поучава: С търпението си спасявайте душите си (Лука 21:19). Злото ще погуби онзи, който го върши, но не и онзи, който го търпи. Вършещият зло погива, а търпящият зло се спасява. Най-силно потвърждение за това виждаме в житията на св. мъченици. Претърпели толкова много злини и мъки, те сега сияят като слънца в царството Небесно (Мат. 13:43)!
И тъй, нека от днес вземем решение да не причиняваме никому зло, но храбро да търпим причинява­ното ни зло. И нека осъзнаем спасителната истина, че никой не ще е виновен за нашата погибел, освен ние самите със своята страстност, със своето малоду­шие, със своето маловерие… И като осъзнаем това, нека си кажем: “Стига сме били врагове на себе си! Стига сме си пречели сами на спасението! Нека поч­нем да извличаме духовна полза и от доброто, за което трябва да благодарим, и от злото, което сме длъжни с търпение да търпим.” И тогава Бог ще ни помилва и спаси. Амин!

Бележки
  1. Произнесено в Княжевския манастир „Покров на Пресвета Богородица“ на 17 юни (4 юни ст. ст.) 1984 г., в навечерието на Петровия пост. Публикувана в книгата „Духовният живот на православния християнин“.[]
  2. Св. Iоаннъ Златоустъ. Слово о томъ, что кто самъ себѣ не вредитъ, тому никто вредить не можетъ. – Творенiя. Т. III, кн. 2. СПб., 1897, с. 480.[]
  3. Пак там, с. 489.[]