preloader
Споделяне

Кратък поглед върху жизнения път и духовното наследство на матушка игумения Серафима

По случай 100-годишнината от рождението на игумения Серафима (Ливен)

Матушка игумения Серафима Ливен е ярка личност в нашето оскъдно съвре­мие, благодатен човек, посветил се всецяло на Бога в служение на Църквата. В това свое служение тя показа голяма доблест и сила на духа. Да се говори за духов­ния ѝ облик е колкото лесно, толкова и трудно. Лесно – защото дори само от един разговор с Матушка, както я наричахме всички, човек можеше да усети ней­ната любов и съпри­частност и непринудено да поиска да сподели със свои близ­ки топлото впечат­ление от срещата си; трудно – защото скритият, вътрешният човек у Матушка, пре­бъдващ в молитва и преданост към Бога, имаше духовни глъбини, недостижими и неразбираеми за хора, потопени в злобо­дне­вието на живота, каквито бяхме ние. Ала макар да съзна­ваме духовната си нищета, бихме искали да отбележим със синовна обич скъпия за нас юбилей – стогодиш­нината от рождението на матушка Се­ра­фима, вярната духовна дъще­ря на светител Серафим Софийски, основателка и съзидателка на Покровския манастир, който в трудни за све­тата Църква времена стана люлка на малката ни, но жива църковна общност.

В чест на празника подготвихме първото ни печатно издание, посветено на ма­туш­­ка игумения Серафима. Неговият обем е скромен. Основната му част съдържа ней­ни кратки наставления, повечето от които са произнесени през последното десети­летие от живота ѝ. Към тях са добавени животописна бележка и написано от Матушка кратко повествование за родния ѝ баща протойерей Андрей Ливен. Накрая има малък фотоалбум. Вместо пред­говор и после­слов са поместени две слова на Триадицкия епископ Фотий, в които той спира вниманието ни върху някои съществени черти на духовния ѝ лик.

„Православието е правилна вяра и живот според вярата.“

Tези думи на Ма­тушка са избрани за заглавие на книжката. Те съдържат във възможно най-сбита фор­ма заветът, който матушка игумения Серафима остави на духовните си чеда. Този завет тя е приела от светител Серафим – приела го е с голямо благо­говение и непрестанно се е трудила, за да го въплъти в живота си. Ние бихме могли да се счи­таме за нейни духовни чеда, само дотолкова, доколкото го усвоя­ваме и въплъщаваме в своя живот.


Игумения Серафима (в света Олга Андреевна Ливен) е родена в Москва на 16 ноември (ст. ст.) 1913 г. в семейството на светлейшия княз((Наследствена почетна титла, която се давала за заслуги към царя и Отечеството.)) Андрей Александрович Ливен, човек с висока духовност, жив ум и всестранни дарования. Майка ѝ София Алек­сан­дровна (с моминска фамилия Стахович) е вярна помощница на своя съпруг в трудния житейски път на семейството. През 1920 г., след нахлуването на червената армия в Крим – последния къс свободна руска земя – тя отплава от Новоросийск за Константинопол с трите си невръстни деца Александър, Олга и Дария, вземайки само малко ръчен багаж. Андрей Александрович остава в Сочи почти до превземането му от болшевиките. С привичното си благо­родство той отстъпва на умоляващи го хора мяс­тото си в отплаващия параход, считан за последен. Ала по-късно в пристанището акостира още един кораб, с който и Адрей Александрович напуска родината си. Мило­стивият Божи промисъл отвежда бежанците от този кораб на остров Антигона в Мра­морно море, където преди това е попаднала и София Алексан­дровна с децата им.

През 1921 г. цялото семейство се установява в България. Същата година тук за управляващ руските православните общини е назначен епископ Серафим (Собо­лев), архиерей с праведен живот, отличаващ се с пламенна любов към Бога и ближните, със смирение, кротост, но същевременно и с гореща ревност за запазване чистотата на све­тата православна вяра. Андрей Александрович се запознава със светителя и става негов предан духовен син. През 1924 г. приема чрез ръцете му благодатта на свещени­ческото служение. Заедно с отец Андрей и останалите членове на семейството стават духовни чеда на светител Серафим. Едва седемго­дишна, Олга казва на родителите си, че е послушница на владика Серафим и че ще стане монахиня.

Първоначално тя учи в руската гимназия „Въздвижение на светия Кръст” в гр. Пещера, но през 1926 г. се появява възможност да продължи безплатно образованието си в ново­от­крития руски девически пансион недалеч от Париж. Момичетата там са възпитавани в право­славен дух и висока нравственост. За петте години, прекарани във Франция, Олга нито веднъж не се връща в България поради липса на средства, но през цялото време мисълта за монашество не я напуска. Израстването далеч от родителските грижи ѝ помага да развие ценни качества – силно чувство на отговорност, състрадание и гри­жов­ност. Тя ги проявява не само към своите сестри Дария и Елена, изпратени да учат в същото училище, но и към останалите си съученички.

През 1930 г. Олга се връща в България. Под благодатното ръководство на све­тител Серафим за нея настъпва време на духовно съзидание. Тя започва да черпи от духовното съкровище, което е намерила в лицето на праведния си авва, и използва всяка възможност да се назидава от живота и наставле­нията му, усвоявайки ги с голямо проникновение. През 1932 г. постъпва в Богословския факултет на Софийския универ­ситет, където се дипломира. От 1940 г. до 1945 г. е учителка по вероучение, а след пре­мах­ването на този предмет от учебната програма около две години и половина препо­дава руски език.

През цялото това време Олга Ливен отговорно се подготвя за бъдещото си духовно служение, за което я подготвя и самият светител Серафим. Той отдавна има желание да основе манастир, където да събере стремящи се към монашество девойки и да ги повери на нейното духовно ръководство. Втората световна война обаче отлага почти с десетилетие изпълнението на това негово желание. Въпреки настъпилото небла­го­приятно време, на 6 март (н. ст.) 1948 г. светител Серафим постригва в мона­шество Олга Ливен и духовно близката с нея Надежда Ястребова, като дава и на двете името Серафима в чест на преп. Серафим Саровски. С това той полага началото на девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица“, чието официално откриване става след две години. Междувременно на 26 февруари (н. ст.) 1950 г. светител Сера­фим се преставя в Господа. В човешки план сестрите осиротяват, но сред постигащите ги скърби се уве­ряват, че в негово лице са придобили небесен застъпник. Година по-късно, на 25 февруари (н. ст.) 1951 г. монахиня Серафима (Ливен) е възве­дена в игу­менски сан. Така се сбъдват думите на светител Серафим, казани през 1930 г. на 16-годиш­ната Олга Ливен: „Ти ще бъдеш игуменка на моя манастир и ще носиш три кръста.” Смисълът на тези знаменателни думи откриваме в едно от словата на светител Теофан Затворник, любим на владика Серафим духовен писател. Действително до сетния си дъх игумения Серафима носи с достойнство три кръста – кръста на тежките външни скърби, кръста на вътрешния духовен подвиг и кръста на пълно себеотрицание и преданост на Господ Иисус Христос – кръст, с който се удостояват малцина.

Подпомагана от своята сподвижница монахиня Серафима (Ястребова) и от събра­­­лото се сестринство, игумения Серафима повече от половин столетие духовно и материално гради манастира “Покров на Пресвета Богородица” с непоколебима вяра, молитвен подвиг и неуморен труд. Нерядко ѝ се налага да превъзмогва тежки пре­пятствия от страна на тоталитарния режим и на послушната му църковна власт, но въпреки всичко обителта възраства като живо свидетелство за небесното за­стъп­ни­чество на светител Серафим. В дългия си житейски път игумения Серафима се отли­чава с кротост, сми­ре­ние, състрадателност към ближните и с духовна разсъди­телност. Търпелива, дели­катна и мъдра, тя успява да посее семената на православната вяра в сър­цата на много хора, за които духовните бесе­ди с нея остават незабравими.

През 1968 г. духовните чеда на светител Серафим са изправени пред ново тежко изпи­та­ние. Като израз на своите официално заявени “икуменически стремежи” висшата упра­­ва на Българската патриаршия налага провеждането на църковно-календарна ре­фор­­­ма. Игумения Серафима, архимандрит Пантелеймон (Старицки), архимандрит Сера­­­фим (Алексиев), архимандрит Сергий (Язаджиев), йеромонах Серафим (Дмит­риев­ски) и сес­трите на Покровската обител, в изпълнение на завета на светител Сера­фим да нямат нищо общо с ереста на икуменизма, отказват да приемат реформата и преми­нават към катакомбен богослужебен живот. След падането на кому­ни­­стическия режим христия­ните от образувалата се около обителта църковна общност получават възмож­ност за откри­то служение. През 1993 г. тя е оглавена от духовния син на игу­мения Сера­­­фима, Триадицкия епископ Фотий. Изпълнена с плодо­вете на Духа, матуш­ка Сера­фима се пре­­ставя в Господа на 5 юни (н. ст.) 2004 г., в нощта срещу Неделята на Всич­ки светии, оставяйки след себе си светла и неизгладима памет.


Като очевидци на живота на матушка игумения Серафима ние можем да засвиде­телстваме, че тя бе наистина христоподобна личност, която посредством изпо­ведническа вяра и аскетически трудове бе достиг­нала висока духовност и благо­датни дарования. Матушка бе човек на скрития, вътреш­ния духовен подвиг, известен в пъл­нота само на Бога, но в някаква степен станал явен и на хората чрез неговите плодове на мир, любов, дълготърпение, кротост, благост, милосър­дие и радост в Светия Дух.

Духовният човек се разпознава духовно. Въпреки че виждахме у Ма­тушка плодовете на Духа, ние бяхме много, много далеч от благодатното ѝ състояние. Веро­ятно затова спомените ни за нея приличат на бързо пробягващи отблясъци, макар че с дарованията си Матушка можеше да обога­ти всеки готов да ги вмести. Уви, в земния свят Матушка беше почти самотник, живеещ в сърцето си най-вече с горния свят. Хората, които действително може­ха да бъдат нейни духов­ни събеседници и сътаиници, бяха малцина – архимандрит Пантелеймон (+ 1980), архимандрит Серафим (+ 1993), монахиня Сера­фима (Ястребова) (+ 1998).

Към тях несъмнено трябва да прибавим и мъченически пострадалия през 1997 г. брат Йосиф Муньос. Той гостува два пъти в обителта ни – първия път преди посеще­нието му с Монреалската мироточива икона, а после – заедно с нея. При тези госту­вания брат Йосиф дълго разго­варяше с Матушка Серафима. Общуваха на френски език, но очевидно истинското им средство за общение е бил благо­дат­ният език на незримата духовност. Какво точно са си споде­лили, ние не знаем, но от сетнешни изказвания на брат Йосиф става явно, че между тях е възникнала истинска духов­на връзка.


След този съвсем бегъл поглед върху жизнения път на матушка Сера­фима ще се опитаме да спрем вниманието си върху духовното наследство, което тя остави на всички нас. Но нека признаем – ще говорим като слаби ученици за прекрасния си учител, ще говорим като получили много, но неизпълнили, като знаещи по нещо на теория, но неприложили на дело, като любещи Матушка, но и като виновни пред нея. Ще говорим със съзнание за недостойнството си, но и с топло желание казаното да принесе полза за всяка боголюбива душа.


Знаем, че в своя човешки аспект прием­ствеността в достоверния православен духовен живот се осъ­ще­­ствява в лоното на Христовата Църква чрез живото общение с духоносни личности, като духовните чеда въз­приема­т, свято пазят и на дело усвояват живия пример на своите наставници в Христа. Матушка бе тъкмо такъв пример на осъще­ствена духовна приемственост, на непре­къс­ваща духовна връзка със своя благо­датен авва свети­тел Серафим.

Кои бяха духовно-нравствените начала, които матушка игумения Сера­фима възприе от него, изобрази пред нас с живота си и ни ги остави като свое духовно наслед­ство? Нека се опитаме накратко да поговорим за тях.

На първо място, това бе нейното дълбоко благоговение пред истините на светата правослвна вяра, а оттам – нейният деен стремеж те да бъдат опазени като най-драгоценна све­тиня и като даруван от Бога път към спасението. Както вече споменахме, Матушка винаги подчертаваше, че пра­вил­ната вяра трябва да бъде споена с живот според тази вяра. Вярата очертава пътя към спасе­нието, тя е като маяк, осве­тляващ този път през тъмата на грехо­падналата ни природа и през друмовете на отчуждения от Бога свят. Вярата и животът според нея са взаимосвързани, те са едно цяло чрез и във благодатта, която ги оживотворява. Пра­вил­ната вяра пораж­да правилен духовно-аске­тически опит, а той от своя стра­на задълбочава вярата, прави я все по-жива, по-своя на душата, събужда у нея благо­говейно, трепетно отношение към божествените истини.

Благоговението пред истините на вярата у Матушка Серафима сти­гаше до жер­твена готов­ност да пострада за опазването им. В една тоталитарна дър­жава, където Цър­квата бе под контрола и разпореждането на безбожната власт, Матуш­ка дръзна да не приеме посегателствата срещу Вя­ра­та и Преданието на Църквата, да ги отхвърли категорично, за да отстои повелите на съвестта си. В човешки план това можеше да ѝ коства много, но в нейното сърце няма­ше място за компро­миси спрямо Христовата вяра. И което бе най-чудното, матушка Серафима правеше това без всякаква сянка на фана­тизъм; правеше го много кротко, дели­катно и щадя­що към хората, които ставаха проводници на отстъплението. Същевре­менно обаче тя много твър­до и неот­клон­но след­ваше пове­лите на съвестта си и бе непо­клатима там, където ставаше дума за истините на вярата.

Същото живо и благоговейно отношение към истините на православната вяра Матушка се стремеше да възпита и у духовните си чеда. Крачка по крачка тя се стараеше да изгражда у нас правилен духовен светоглед, като грижливо подготвяше почвата за него. И защото гордото сърце е склонно да се противи на истините на вярата, матушка игумения Серафима, както чрез наставле­нията си, така най-вече чрез личния си пример, се тру­деше да изгражда в душите ни устойчиво съзна­­ние за соб­стве­ната ни греховност; да изгражда основа на покай­но себепознание. От тях в душата естествено извират вътре­ш­ното себе­укоряване и чувство за лична вина и отговор­ност, не абстрактно-теоре­тични, а реални, в конкретните обстоя­телства на ежедне­вието ни.


Матушка често ни говореше за покаянието. Тя обичаше да ни напомня при­мера на Апостолите. Когато на Тайната вечеря Господ им казал, че един от тях ще Го предаде, те всички (с изключение на Юда), макар да нямали такава мисъл в сърцето си, със скръб започнали да Го питат: „Да не съм аз, Господи?” (Мат. 26:22). Така те пока­зали не само смирение, но и засвидетелствали съзнанието си за немощта на човеш­ката природа, за склонността на човека лесно да се подхлъзва и да пада в грях. Но съзнание, както за соб­стве­ната греховност като цяло, така и за конкретно сторения грях, не е достатъчно. То е само първата крачка към покаянието. Ето, и Юда е осъзнал, че е сгрешил, че е предал невинна кръв… Но вместо да оплаче греха си и да моли за прошка, отишъл и се обесил – гордостта му не могла да понесе падението му. А какво е сторил апостол Петър, след като в нощта, в която бил заловен Христос, три пъти се е отрекъл от Него. Горчиво се е каел. Преданието разказва, че и до края на живота си всеки път, когато чувал петел да пропява, той си спомнял за своя грях и горчиво заплаквал. С тези евангелски примери Матушка ни учеше, че истинското покаяние жадува да изстрада греха си, жадува да умие греха си със сълзи, въздишки и трудове. В такова покаяние душата не унива, а напротив, като възлага надеждата си на Бога, сключва завет с Него за промяна на своя живот, по думите на преп. Йоан Лествичник.

Монашеството, учеше ни Матушка, е постоянно покаяние, постоянно подновя­ване на този завет с Бога, полагане на ново и ново начало за промяна на човека, разбира се, само и единствено с помощта на Божията благодат. Истинското покая­ние приближава душата към Бога… Наред с тези евангелски образци Матушка, която прекрасно познаваше житията на светците, много често ни даваше примери и от тях. Напомняше ни за покаянието на преп. Мойсей Мурин, преп. Мария Египетска, св. Вар­вар разбойник – как от най-големи грешници те са станали свои на Господа… Но какви трудове на покаяние са преминали преди това, какви сълзи са изплакали. Това не е необходимо на Господа, необходимо е за собствените ни души. Греховните ни падения смиряват нашата гордост, отварят очите ни да видим колко голяма е нашата склонност към всякакви грехове. И тогава вече не можем да мислим високо за себе си, разбираме, че сме нищо, смиряваме се, трябва да се смирим… Ето това е необходимо на Господа – да се смирим, тогава Той може да влезе в сърцето ни, да направи там Свое жилище. Така ни учеше Матушка.

Посред­ством покаянието душата, при съдействието на Божията благодат, посте­­­­­­пенно въз­приема дух на смире­ние и кротост – основните християнски доброде­тели, които бяха сърцевина в живота и настав­ле­нията на светител Сера­фим, а по силата на духовната приемственост в благодатта, и на вярната му духовна дъще­ря матушка Серафима.

При такава вътрешна нагласа, при такъв дух на покаяние, смирение и кротост душа­та постепенно и незримо усвоява по-надълбоко жива немечтателна вяра, надежда и любов в Господа, а те, от своя страна, я въодушевяват към изпъл­няване на еван­гелските заповеди. „Който Ме люби, ще спази заповедите Ми” – казва Господ Иисус Христос. Духовният труд за изпълняване на евангелските заповеди обаче е невъз­можен без постоянната Божия помощ. Устремявайки се към Господа, душата отново и отново се сблъсква с тежката преграда, която носи в себе си – с разяж­даща я самост и стра­стите – много­видните ѝ изчадия. В този сблъсък тя ги опознава, опознава самата себе си, и единственото, което може да ѝ помогне, за да се освободи от пагубната им клопка, е да започне истинска, не мечта­телна, а реална борба срещу тях. Всъщност духовният живот започ­ва оттук, от съзнателната борба срещу нашата самост (=дълбоко чувство за самодостатъчност, висока собствена значимост и себелюбие – извора на гордостта) и стра­стите.


В този тежък двубой, изправена между отчаянието и надеждата, душата сякаш е „принудена” постоянно да вика към Господа. Упътвана от Божията благодат, тя придобива стремеж към мо­лит­ве­но общение със Спа­сителя, без Кого­то не може да направи нищо добро.

Матушка полагаше голям труд, за да ни разкрива практическите похвати на вътрешната борба, без която духовният живот е невъзможен. Известно е, че една от основните заповеди на светител Серафим, е била: Не съизволявай на бесовете! Тоест, категорично отхвърляй, не се съгласявай с онова, което ти внушават бесовете! Защото, казвал светителят, „ако подадеш само нокътче на дявола, той цял ще те погълне.” Като пособие при обучението в духовната борба Матушка ни препоръчваше аскети­ческото творение на преподобни Исихий Иерусалимски „За трезвението и молитвата”. Очевидно, това също бе част от духовните насоки, унаследени от светител Серафим, защото архимандрит Пантелеимон, неговият дългогодишен килийник и наш духовник, бе напе­чатал на пишеща машина това слово в множество екземпляри и всички го имахме като помощно пособие. От него човек можеше да научи стъпките в борбата с помислите, да разбере що е трезвение (= духовно бодърстване) и колко важно място в тази бран с дяволските нападения има Иисусовата молитва; можеше да научи, че гневът, като проява на раздразнителната сила у човека, ни е даден не за да го употре­бяваме срещу ближния си, а за да се противопоставяме гневно срещу нападе­нията на бесовете; човек можеше да научи как да следи зараждащите се в ума и домогващи се да завладеят сърцето ни помисли; колко е важно категоричното им отхвърляне, както и откриването им като дело на дяволските коварства. Относно тези похвати за духовна борба, Матушка много наблягаше върху труда за усвояване на Иису­совата молитва, върху вътрешната тишина и средоточеността на душата, като условия за този спасителен труд, принасящ плод на благодатно единение с Господа.

Всъщност към молит­вата матушка Серафима ни привличаше най-вече с живота си. Когато и да я погледнеш, особено ако не ни забелязваше, лицето ѝ беше озарено с мира на молитвата. И при сериозните външни проблеми на оби­телта ни, и при несек­ващия низ от грижи и скърби във всеки­дневието молитвата беше основното „оръжие” на Матушка – това бе един същински духо­вен „меч”, с който тя неспирно противо­стоеше на демонските козни. За да разпали и у нас навик и усър­дие към молитвата, Матушка често ни привеждаше примера на светител Сера­фим, който бе видяла с очите си и следваше със синовна преданост, а именно: винаги, при всякакви скърби, нужди и радости да се обръщаме с молитва към Господа, към Пречистата Небесна Царица, към Божиите угодници – с детска про­стота, с гореща вяра, с безре­зервно упование, с чувство за пълна духовна нищета и преда­ност към Божията воля.

При развиване на молитвения дух матушка игумения Серафима държе­ше да се пази духовна трезвост. Тя ни наставляваше да поддър­жаме жи­во съзнанието си за духовна нищета и греховност; да се молим с дух на покаяние и сърдечно съкрушение. Всичко това предпаз­ва душата от духовна прелест. Матушка ни учеше да отсичаме в себе си всякакъв нездрав стремеж към молитвени занимания, несъот­вет­стващи на духовно-нрав­стве­ното ни рав­нище. Подобни домогвания, като продукт на гордостта ни, законо­мерно пораждат в душата мечтателна псевдо­молитва, измамни имитации на духовни преживя­вания, чийто действи­телен извор се крие в тъмните лабиринти на гре­хо­падна­лата ни при­рода. Продуктите на душевната псевдо­духов­ност матушка Серафи­ма наричаше с руската дума „душок” (мирис от развалящ се или непресен продукт; едва забележима проява на нещо – настроения, възгледи, склонности – с оттенък на неодобрение). Използвайки тъкмо това последно значение на думата, Матушка обозна­чаваше с нея всякакви душев­­ни прояви, имитиращи и подменящи пра­вил­ната духов­ност. Нерядко се случваше Ма­туш­ка да прочете някое съвре­менно изда­ние на духов­ната тематика и да ни каже: „Това не е полезно да го четете, в него има прекалено много «душок».”

Матушка ни призоваваше към постоянна молитва. Тя искаше да ни научи на благоговейно стоене пред Бога, на непрекъсната благоговейна мисъл за Него – умонастроения, които могат да присъстват в сърцето и при извършване на всяко външно дело, казано по монашески, при всякакво „послушание”. Матушка ни учеше, че когато послушанието се извършва с мисъл и чувство за Бога, с благоговейно стоене на душата пред Него, то вече само по себе си притежава същността, силата на молит­вата. Защото какво е всъщ­ност молитвата? Тя е възнасяне на ума и сърцето към Бога. Ала нима не е възможно да вършиш делата си с ум и сърце, обърнати към Бога? Нима не е възможно да ги вършиш в Негово име, посвещавайки труда си Нему? Когато човек усвои такова умонастроение, той заживява в преданост към Бога и целият му живот, дела, думи, помисли придобиват силата и смисъла на молитва.

Ето, на това ни учеше Матушка. Разбира се, това учение не беше нейно, тя никога не говореше от себе си. Това, на което ни учеше, бе духовно-аскетическото учение на светите отци, което матушка игумения Серафима бе приела от светител Серафим, бе усвоила опитно и бидейки наша духовна майка, желаеше да ни го предаде като най-скъ­поценно духовно съкровище. Какви бяха пъти­щата към него?

За да пребъдваш в такова стоене пред Бога, в сърцето ти следва да се зароди чувство към Него. Но как да се получи така, че самата мисъл за Господа да събужда в сърцето ти чувства на благоговение и благодарност към Него – чувства, които да стоплят сърцето и да го подбуждат да ги задържа грижливо в себе си. Това съвсем не е лесно. То изисква цялостен живот в Господа според Него­вите запо­веди чрез благодатта на Светия Дух; изисква най-вече смирение, устойчиво самосъзнание за собственото ни недостойнство. Ако някой мисли, че може лесно да постигне чув­ството за стоене пред Господа, нека внимава да не приеме душевното за духовно и да падне в самоизмама.

Но има неща, които много помагат да вървим в правилната насока. Матушка ни подтик­ваше всеки ден да четем светото Евангелие, да изучаваме светоотеческите тълкувания за него, както и съответстващи на духовното ни ниво светоотечески творения, които като цяло са пропити с духа на еван­гелското благовестие и, правилно възприети, създават в душата вярна духовна нагла­са. Когато човек е обикнал светото Евангелие и светоевангелските истини, когато ежедневно храни ума и сърцето си с него­вите прости, но изпълнени с благо­датна сила слова; когато се старае да изпълнява прочетеното в своята мяра, в душата му незримо, но непрестанно възраства топлото чувство към Господа. Благоговейните мисли и чувства са всъщност ключът към непре­станната молитва, към която ни насочваше Матушка.

Матушка смяташе, че трудолюбието заради Хрис­та е добра пред­­­­по­ставка за изграждане на пра­ви­лен монашески и молит­вен живот. Първо, защото трудейки се честно за прехраната си, ние на дело се покоря­ваме, приемаме със смирение Божия­та присъда над грехопадналия Адам – с пот на чело да изкарва хляба си. Второ, защото трудейки се, ние можем да проявим на дело своята любов и грижа и към по-немощните членове на Тялото Христово, които поради болест или друга причина не могат да вър­шат това. Трето, защото аскетическият опит, засвиде­тел­стван от светите отци, показва, че физическият труд допринася за смиряване на тялото, а оттам естествено се смирява и свързаната с него душа. Механичната физическа работа удобно се съчетава с Иисусовата молитва, дори може да я подпомогне. На заетите с умствен труд Матушка препоръчваше на всеки час да спират, за да се помолят кратко, но от сърце.

Друга съществена добродетел, която Матушка притежаваше в голяма мяра и искаше да възпи­та и в нас, бе изключителната ѝ любов към истината, безусловната ѝ честност и непри­частност към каквото и да било лукавство, лице­мерие, човекоугодие, лас­ка­телство и хитрост. Матушка не допускаше да се употребява лъжа дори под най-благовиден предлог. Случвало се е тя да проявя­ва доверие към нечестни хора, просто защото не можеше да приеме мисълта, че някой е способен да лъже заради своя изгода.

Впрочем, доверчивостта е свойствена за чистите люде. Но наред с това, Матушка имаше голяма духовна разсъдителност, а и нещо повече. Ще споделя случай на проявена от Матушка прозорливост, който силно ме впечатли. По природа матушка Серафима бе душевно надарен човек. И по бащина, и по майчина линия тя бе наследила изрядни душевни дарования – рисуваше добре, беше много музикална, пишеше добре, имаше тънък художествен вкус, но всичко това тя държеше някак в сянка и го проявяваше само при крайна необходимост. В един момент ми направи впечатление, че немалко руски църковни деятели говорят за произведенията на Достоев­ски, Пушкин, Гогол… И в главата ми се зароди настойчивата мисъл: „Дали Матушка позна­ва тези автори, дали ги е чела?” Мисля си го, но нищо не съм ѝ казвала, нито преди това съм повдигала пред нея подобен въпрос, нито съм споделяла това с други сестри. Отивам при Матушка по съвсем друга работа и дори нямам намерение да я занимавам с този въпрос, който дори ми се стори неуместен. А тя ме поглежда кротко и ми казва: „Деточка, все это я хороша знала, мы все это учили, но когда вернулась из Франции и устремилась к духовному, я все это бросила как ненужно, это очень мешает духовному…” (Детенце,, всичко това аз добре знаех, всичко това сме го изучавали, но когато се върнах от Франция и се устремих към духовното, всичко това захвърлих като ненужно, то много пречи на духовното…) Останах поразена, но замълчах и нищо не ѝ казах, за да не я притесня, защото усетих, че тя сякаш не забеляза, че ми отговаря на незададен въпрос. Но в същото време почувствах, че тя ми казва нещо много съществено. Със скромни думи тя изрази светоотеческото учение, че когато човек заживее с благо­датта в све­тата Църква – същинската храна за човешкия дух, то хуманистичните ценности на човешката душев­ност, които дотогава са владеели душата, избледняват и загубват своето значение.


В рамките на това обзорно изложение не би могло да споменем за всички пре­красни качества и добродетели на матушка Серафима. Тя бе преизпълнена с любов в Госпо­да; бе при­мер на послушание, целомъдрие, нестяжателност и милосърдие; прите­жаваше и дара на духовната разсъдителност. Чрез благо­датта, която носеше в сърцето си, тя обединя­ваше около себе си всички сестри и няколко десетилетия наред ние живеехме като едно Тяло в Господа, като малка домашна църква, в която всичко бе общо и сякаш имахме един дух и едно сърце. С духовните си трудове и непрестанна молитва Матуш­ка бе успяла да създаде един действително общежителен по дух мана­стир. Живееше се бедно, работеше се много, никой нямаше нищо свое, но и не искаше да има. Мис­лите и чувствата ни бяха въодушевени от желание да пазим светата право­славна вяра, да живеем за Господа, да се спасим. Но сърце на всичко това беше Мату­ш­ка. Тя бе един наистина небесен човек, изпълнен с благодат, която ни обединяваше.

В личен план Матушка умееше да скрива по един естествен, неповторим начин своите добродетели и правеше всичко, зависещо от нея, за да не бъде възприе­мана от другите като значима личност. Матушка съзнателно откло­няваше от себе си всяка­къв род адмирации. Тя внимателно се пазеше от действия, чрез които би могла да привлече сестрите към себе си по един душевен начин. Тъкмо обратното, тя използваше всеки удобен слу­чай, за да се самоукорява и смирява пред нас, като бе готова да поеме върху себе си вината за всякакви духовни и практически неудачи дори когато според здравия човешки разум нямаше дял в тях. У Матушка това не бяха фасадни думи и действия, а израз на дълбокото ѝ смирение. Ала именно тези постоянни белези на духовна нищета, които тя проявяваше непринудено – без каквато и да e показност, градяха в сърцата ни високия ѝ духовен авторитет. В нейното смирение ние усещахме образа на Христа. И именно то ни привли­чаше и покоряваше с преданост към нея, но преданост дълбоко по същността си заради Христа и в Христа. Именно сми­рението на Матушка запалваше у нас си­нов­ната обич към нея и създаваше готовност за послу­шание – то ни водеше към послушание заради Христа и в Христа, а не като само­целно действие и дори не като самоцелен израз на синовната ни покорност пред един наистина достоен за обич и уважение човек, ка­къв­то бе Матушка.

Друг особено важен духовно-възпитателен принцип на Матушка беше ней­ното непрестанно усилие да поддържа в нас желанието за духовен труд винаги будно въпреки постоянните ни препъвания и неудачи. При Матушка нямаше безнадеждни или отпи­сани хора. Тя неуморно се стараеше да ни поставя конкретни духовни задачи, за които постоянно ни напомняше, защото ги пазеше в паметта си (а по-точно в сърцето си) по-добре от самите нас. Да, ние често забравяхме своите духовни обещания, а тя, макар и вече в напреднала възраст, ги помнеше, защото жадуваше за нашето изправление и спасение. Матушка винаги нами­раше начин след поредното ни духовно препъване да ни вдигне, да ни ободри и от сърце – без никаква сянка на досада – да ни каже: „Скочи и почвай отново и отново!”…

Като дълбоко смирен човек Матушка имаше удивителната готовност да отчи­та свои грешки, да ги признава и коригира, без да трепери по човешки за непри­косно­веността на своя „авторитет”. В такива случаи тя с простосърдечно съкрушение каз­ваше: „Деточки, я спутала!…”(Дечица, аз сбърках!). Тези моменти събуждаха в души­те ни свещен тре­пет – срамувахме се от собствената си гордост, от безчестния си стре­меж да прикри­ваме на всяка цена своите грешки, а в дълбо­чина – своето двое­душие, грехолю­бие и лекомислие, било под дрипавия воал на добре „аргументирано” само­оправ­дание, било под „прилична­та” дреха на логи­ческите дово­ди… Да, твърде, твърде далече бяхме от това, на което ни учеше Матушка.

Но тя продължаваше да бъде по ангелски неуморима и въпреки отчай­ващата ни топлохладност и духовна невъзприемчивост не преставаше да се труди над нас, като по всякакъв начин ни подтикваше към смирение. Матушка изпол­з­ваше всеки под­хо­дящ случай, за да ни смирява, за да чисти сър­цата ни от плеве­лите на самочув­ствието, избуяващи при мнимите ни духовни или практически успехи. И защото го правеше с любов, а и самата тя бе пример за смирение, нейните забележки, мъмрения и укори не ни потапяха в униние, а бяха като лечебен пластир за душите ни…


Сега сме без Матушка на този свят, но тя несъмнено ни гледа от небесните обители и може би точно затова мисълта за нея така често жегва до болка сърцата ни. Потрудихме ли се да изпълним нейните заръки? Спазихме ли заветите ѝ? Уви! – Оказахме се нерадиви и безотговорни чеда. И все пак нека не забравяме окуражи­телните ѝ думи, с които тя ни вдигаше в моменти на духовна изнемога: „Скочи и започвай отново и отново!” Въпреки всички трудности, нека не униваме, защото имаме оставен залог за надежда. Имаме живия пример на Матушка, имаме нейното духовно наследство. Да се учим и отново да се учим не само да го пазим като зени­цата на окото си, но според силите си да го усвояваме с ума и сърцето си и, без да се отклоняваме наляво или надясно, да го прилагаме в живота си. Така можем да стигнем до искрено и немечта­телно покая­ние, един­ственото убежище за нас, немощ­ните люде, които в тези трудни за светата ни Църква времена правим безсилни усилия да следваме пътя на мона­ше­ството. Несъм­нено това би бил най-стойност­ният израз на синовната ни любов, почит и призна­телност към Матушка. Дано по нейните свети молитви Бог ни помилва и въведе в светлия пристан на Своето Небесно царство!

игумения Серафима (Димитрова)

16/29 ноември 2013 г.