Епископ Игнатий, в света Димитрий Александрович Брянчанинов, се родил на 5 февруари 1807 г. в с. Покровское, Вологодска губерния, в имението на своя баща. Той произхождал от старинно дворянско семейство, чийто родоначалник, боляринът Михаил Бренко, бил оръженосец на великия княз Димитрий Донской и участвал в знаменитата Куликовска битка (1380 г.). В древните летописи се разказва, че той бил същият онзи воин, който за да спаси живота на своя господар и да привлече върху себе си ударите на враговете, самоотвержено се сражавал, носейки доспехите и знамето на великия княз и геройски загинал на бойното поле.

Димитрий Брянчанинов още от малък се отличавал със своята сериозност и задълбоченост и проявявал склонност към духовния живот. Получил прекрасно домашно възпитание, подготвян за блестяща кариера, на 15-годишна възраст той за първи път открито и чистосърдечно изказал своето желание да стане монах. Това станало, когато пътувал с баща си за Санкт-Петербург, за да постъпи във военно училище. Баща му обаче не обърнал внимание на неговите думи. Следването в прочутото Михайловско военно-инженерно училище в Санкт-Петербург, където се изявили неговите отлични способности, било съчетано със скрит духовен живот. Получил блестящо всестранно образование, произведен след завършване на военното училище в първи офицерски чин със званието инженер-поручик, Димитрий Брянчанинов почти веднага подал молба за оставка. Но неговото горещо желание да постъпи в манастир срещнало отвсякъде рязка и силна съпротива. Родителите категорично отказали да му дадат своето благословение, началниците по служба не удовлетворили молбата му за оставка, самият император Николай I бил решително против неговото уволнение. Младият ревнител на духовния живот трябвало да прояви необикновена твърдост, да даде пример за непоколебимо мъжество, мъченическа доблест и истинско изповедничество. И в отговор на неговия неудържим стремеж към монашество Божията помощ не закъсняла. Изпратен по височайша заповед в Динабургската крепост, през 1827 г. той се разболял, а скоро след това съвсем неочаквано бил освободен от военна служба и започнал своето странстване по манастирите в Русия.

Желаейки да намери най-доброто място за своите иночески подвизи, той постъпил най-напред като послушник в Александро-Свирския манастир при бъдещия знаменит оптински старец Леонид. След това в продължение на четири години изпълнявал различни послушания в Площанския манастир, а по-късно в известния със своя строг устав Кирило-Новоезерски манастир, където живеел на покой друг праведен старец – прочутият със своя свят живот архимандрит Теофан. Годините, прекарани в тези благодатни места, го обогатили с духовна мъдрост и укрепили неговата преданост на Божията воля.

През 1831 г. младият послушник бил постриган в монашество с името Игнатий, в чест на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец. За този, който от ранна възраст носел Бога в сърцето си, това име било без съмнение не само скъпо и желано, но и особено подходящо. Още на следващия месец монах Игнатий бил ръкоположен за йеромонах, а наскоро след това поставен за игумен на Пелшемския Лопотов манастир. През периода 1834–1857 г. архимандрит Игнатий бил настоятел на Троице-Сергиевия манастир в Санкт-Петербургска епархия. Тук той съчетавал две трудно съвместими длъжности: бил едновременно прекрасен настоятел – администратор и благ духовен старец изповедник. На 27-годишна възраст той вече притежавал редкия дар да приема помислите на своите пасоми и да ги ръководи в духовния живот. По собственото му признание служението на ближните със слово, съвет и назидание било онова основно занятие, на което отдавал всичките си сили. Този подвиг бил за него извор на радост и утешение в многотрудния му живот. В Троице-Сергиевия манастир, въпреки своята крайна заетост и честите заболявания, той написал повечето от своите съчинения.

С годините телесните сили на о. Игнатий все повече го напускали. Мисълта да се отдалечи на покой, за да прекара в уединение и безмълвие останалите дни на своя живот, все по-често се появявала у него. Но на Господа било угодно той още да послужи на св. Православна Църква – вече в епископски сан. На 28.X.1857 г. в Петербург архимандрит Игнатий бил ръкоположен за епископ Кавказки и Черноморски.

По-малко от четири години управлявал преосвещеният Игнатий своята обширна епархия. Посещавал енориите, произнасял чести проповеди, въвел тържествени богослужения, създал прекрасен архиерейски хор, построил нов архиерейски дом, организирал преместването на семинарията в нови помещения и внимателно следял за вътрешния живот на епархията. Строг и взискателен към себе си, той бил винаги снизходителен към немощите на ближните.

Но болестите и изпълненият с трудове и напрежение живот подронили силите на епископ Игнатий. През лятото на 1861 г. той подал молба да бъде изпратен на покой в Николо-Бабаевския манастир, където се лекувал и по-рано. Скоро за негова голяма радост молбата му била удовлетворена и той заедно с няколко предани ученици се преместил в тази малко известна обител. Прекараните тук последни години от живота си, до своята кончина (30.IV/13.V.1867 г.), епископ Игнатий посветил на молитва и духовно писателска дейност. Тук той преглеждал и коригирал своите предишни съчинения и написал нови.

Сам авторът разделя своите творби на три основни групи. Първите три тома – “Аскетически опити” – включват статии, написани главно в Троице-Сергиевия манастир. В четвъртия том – “Аскетически проповеди” – са поместени проповедите, произнесени от него като епископ. Петият том – “Принос към съвременното монашество” – съдържа съвети и наставления към монасите, отнасящи се до външното поведение и главно до вътрешното духовно делание¹. Шестият том – “Отечник” – бил издаден след смъртта на светителя. В него се съдържат мъдри поучения на повече от осемдесет подвижници по въпросите на християнската аскетика и много назидателни примери от техния живот.

Съчиненията на свт. Игнатий (Брянчанинов), които носят върху себе си особен благодатен отпечатък, не са плод на теоретически богословски разсъждения. В тях се чувства живият опит на деятелния подвижник, преминал трудния път на монашеско служение Богу и изградил своя духовен живот въз основа на Свещеното Писание и преданието на Православната Църква.

Прилагането на древното светоотеческо учение, на богатия аскетически опит на православното подвижничество към насъщните нужди на нашата съвременност е друга важна характерна особеност в творчеството на този бележит духовен писател. Епископ Игнатий пише за своите съвременници. Но той сякаш промислително пише и за православно вярващите от нашия век, от времето на все по-засилващото се отстъпление. В своите творения той дава ярка и правдива картина на тази епоха, когато лекомисленото отстъпничество на православните християни от единствената спасителна Истина (Йоан. 14:6) вдига от тях охранителната Божия благодат (Лука 24:49; Деян. 2:2–4; Дан. 12:7), развързва силата на дявола над тях (Откр. 20:3) и дава възможност на мрачните духове от преизподнята да изпълнят поднебесното пространство с присъствието и действията си, за да прелъстяват народите (Откр. 20:8) и да съблазнят, ако е възможно, и избраните (Мат. 24:24; Марк. 13:22).
Осъзнаването на апокалиптичната епоха и ясното свидетелство за нея е още една твърде важна заслуга на епископ Игнатий Брянчанинов. Именно с оглед наближаващия край на човешката история той се старае да обобщи натрупания от векове духовен опит, да го пригоди към изискванията на нашата епоха и да го предложи на съвременните православни християни като духовно ръководство и средство за спасение. С това се обяснява все по-нарастващото значение на творчеството на свт. Игнатий в наши дни и приносът на неговите творения за православното богословие наред с творбите на такива видни духовни писатели от края на XVIII и от XIX в. като св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник, митрополит Филарет Московски, св. Йоан Кронщадски. В по-ново време техни духовни наследници стават архиепископите Инокентий (Борисов), Никон (Рождественски), Серафим (Соболев), Йоан (Максимович) и Аверкий (Таушев), чиито трудове и учение са в пълен контраст с произведенията и идеите на т. нар. руски религиозни философи и писатели от същата епоха като А. Толстой, Вл. Соловьов, Е. Трубецкой, Н. Бердяев, С. Булгаков, П. Флоренски, широко разпространили своите неправилни богословски възгледи и еретически теории. Съчиненията на тези две групи автори, коренно различни по своята същност, сочат два противоположни пътя. Последните, предлагайки съблазителни примамки – повърхностните псевдорелигиозни разсъждения на плътския разум, водят по пътя на заблужденията и отклоняват от истинската духовност онези, които искрено я търсят. Творенията на представителите на истинското православно богословие пък, свидетелстващи за неповредената истина на светото Православие и водещи към нея, са незаменими наставници в духовния живот. Към тях справедливо се числи и епископ Игнатий Брянчанинов. Достойнствата на неговата богословска мисъл и неговия свят живот днес намират заслужено признание от Православната Църква.

1 Постоянно скрито вътрешно бодърстване, състоящо се в следене на помислите, отхвърляне на бесовските внушения и практическо упражняване на добродетелите, в което постоянно пребъдва всеки православен християнин, желаещ да напредва в духовния живот и да бъде в благодатно единение с Бога.