preloader
Споделяне
свщмчк Борис, митр. Неврокопски

свщмчк Борис, митрополит Неврокопски

Бъдещият Неврокопски митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 26.X.1888 г., Димитровден, в с. Гявато, Ресенско, Вардарска Македония. Родителите му са благочестиви и родолюбиви християни, които често посещават с невръстната си рожба околните манастири. По време на Илинденското въстание кървава разправа сполетява Гявато – жителите му са варварски избити, селото е опожарено. През есента на 1903 г. бащата на Вангел загива в неравен бой заедно с още 86 четници начело с войводата Георги Сугарев. Тези злочестини оставят дълбока диря в сърцето на 15-годишния юноша.

През 1904 г. Вангел Разумов завършва с отличен успех българската мъжка педагогическа гимназия “Д-р Петър Берон” в Одрин. Прокуден от немотията в Цариград, с благоговейното си поведение в българския храм “Св. Стефан” той впечатлява екзарх Йосиф, който му отпуска стипендия за Българската духовна семинария в Цариград. През 1910 г. младежът приема монашеско пострижение с името Борис, а на следващия ден е ръкоположен за йеродякон. Като стипендиант на Екзархията през 1915 г. завършва Богословския факултет в гр. Черновци (Западна Украйна) с научната степен доктор по богословие.

На 25.XI.1917 г. йеродякон Борис е ръкоположен в свещенически сан. Изпратен е да обгрижва българската колония в Будапеща, където още на следващата година отварят врати параклис и училище. После той ще послужи на Църквата последователно като протосингел на Софийската митрополия, като оглавяващ Културно-просветния отдел при Св. Синод и председател на храма “Св. Александър Невски”. От 1926 до края на 1931 г. йеромонах Борис е ректор на Софийската духовна семинария. През това време той съумява да издигне учебното заведение на завидна висота. В този период пише и книгата си “Кризата в нашето училище”, в която бие тревога за дълбокия разрив между образованието и възпитанието, облагородяването на младите души.

Въпреки активната си църковна и обществена дейност единственото желание на архимандрит Борис е да остане незабелязан. През 1927 г. Варненският и Преславски митрополит Симеон го кани за свой викарен епископ, но той моли това назначение да бъде отложено поради болест. Три години по-късно обаче, на 14.XII.1930 г., е хиротонисан за епископ в храм-паметника “Св. Александър Невски”. Новоръкоположеният архиерей е един от големите умове на своето време. Човек с изключителна богословска, философска и литературна ерудиция, той владее в съвършенство девет езика – църковнославянски, ру­ски, гръцки, турски, немски, френски, италиански, английски, румънски и унгарски. Неслучайно през 1932 г., като главен секретар на Св. Синод, Стобийският епископ Борис е натоварен с историческата мисия по възстановяване на каноническите ни връзки с Цариградската патриаршия и вдигане на схизмата, тежаща над Българската Православна Църква; той има най-голям принос за благоприятния изход на делото. През 1945 г., вече като митрополит, лично подписва в Цариград протокола, възстановяващ каноническото положение на БПЦ.

На 24.III.1935 г. епископ Борис единодушно е избран както от народа, така и от висшата управа на БПЦ за Неврокопски митрополит. Под неговите отечески грижи църковният живот в епархията бързо процъфтява. Той умее да обединява и вдъхновява, да мобилизира свещенослужителите за активна душепастирска дейност, да печели обществеността на своя страна. Завършва и издига над 20 нови храма, въвежда ежедневно богослужение и църковно-народно честване на всички български светци, стимулира създаването на прицърковни православни братства. Постоянно е на път – неуморно обикаля всяко кътче на Югозападна България, проповядвайки с живо слово, с дух на премъдрост и разум, на сила и благочестие. Умее да приласкава децата, за които редовно организира летни лагери за изучаване на Закон Божий.

Особено голяма любов Неврокопският митропо­лит Борис питае към Рилската света обител, която често посещава без никакви официалности. Участва в манастирския сенокос заедно с рилските братя, броди из планината сам, с парче хляб и няколко домата или плодове, вързани в една кърпа. В усамотението сред красотите на Божието творение се ражда и отдавна замисленият от него акатист на св. Йоан Рилски в стихотворна форма, издаден за юбилейната 1000-годишнина на светеца.

Митрополит Борис поддържа топли и братски отношения с управляващия руските православни общини у нас светител Серафим Богучарски, Софийски Чудотворец. При всеки удобен случай двамата в съслужение възнасят молитва с единомислени в Бога сърца. Строг и взискателен по отношение на църковната дисциплина, Неврокопският владика неведнъж милостиво се застъпва и залага авторитета си пред властта, избавяйки от смъртна присъда и тежки наказания провинили се млади хора. При цялата си висока надареност той е запомнен като изключително смирен и скромен човек, строг към себе си, щедър и снизходителен към другите, постоянен постник и молитвеник. Фин и деликатен в обноските си, дядо Борис особено се пази да не оскърби някого. С окръжно1 1200 от 8 май 1935 г. забранява да се дава на митрополита каквото и да е парично възнаграждение за извършени от него служби; забранява на свещениците да искат възнаграждение за какъвто и да е вид обществено богослужение, както и да носят на митрополита подаръци2. Всичко получено раздава на бедните и болните.

Заради изключителните си качества Неврокопският митрополит Борис е най-вероятният предстоятел на БПЦ след заточването на екзарх Стефан в Бачковския манастир през 1945 г. Неслучайно ще бъде обявен за “враг номер 1 на народната власт” в Пиринския край. Той е сред малцината висши духовници, дръзнали да се опълчат срещу властта в защита на вярата и Църквата. Научавайки за новото ръководство на Свещеническия съюз, “законно утвърдено от Националния комитет на Отечествения фронт”, митрополит Борис дава указание на своите свещници да не го признават. Забраната му проваля фарсовите избори на нови църковни настоятелства и изпълването им с верни на властта хора. Той отхвърля всеки опит за вмешателство в църковните дела. Не позволява свещениците му да членуват в ОФ и да участват в мероприятията му, както и в бригадирското движение. Лично организира акция в помощ на семействата на 45-те свещенослужители, осъдени като “врагове на народа”. Опитите да бъде отнет епархийският църковен дом в Горна Джумая (дн. Благоевград) за настаняване на областния комитет на БКП срещат твърдия му отпор. Той не се предава дори когато ключовете насилствено са иззети от милицията – пише до генерал Бирюзов, до Георги Димитров и успява да си върне сградата. Организира подписки и протести срещу решението на мястото на архиерейския дом да бъде построена открита къпалня с плаж. И побеждава – управниците не посмяват да сторят това.

Печатът подема гнусна клеветническа кампания срещу непокорния архиерей. Той и неговият протосингел са обявени за “изпечени фашисти и реакционери”. Към София хвърчат доноси и обвинения, че бил изрекъл анатема срещу “най-важното лице в НРБ”, че при обиск в дома му е намерена “Моята борба” на Хитлер, че в митрополията са скрити оръжия и се приютяват престъпници, търсени от властта. Многобройните обиски винаги са безрезултатни, макар яростно да са къртени дъски от подове и тавани. Местните партийни активисти обаче все по-настървено питат защо още се търпи “извергът”, наричал комунистите “опасни разрушителни елементи” още през 20-те и 30-те години, а идеите им – “пакостни и крайно вредни за държавата и българската националност”…

Без страх от последствията митрополитът изобличава и анатемосва развихрената от БКП денационализаторска кампания в Пиринския край и нарича нейните функционери национални предатели. Обръщението “Българи и българки”, което често ползва при словата си в храма, е оценено като страшно престъпление. Все по-люто се разнасят закани, че ще му видят сметката, след като се осмелява да говори в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) за българи. Народната любов и почит обаче е тъй голяма, че властниците не смеят открито да посегнат върху него. Все по-ясно им става, че единственият начин да се справят с непоклатимия Христов служител е физическото му унищожаване.

Петте смъртоносни куршума в упор посрещат митрополита в двора на църквата “Св. Димитър” в с. Коларово, Петричко, където току-що е отслужил литургия. Това става на Димитровден, 8.XI.1948 г. – точно на неговия 60-годишен юбилей. “Идвам да се сбогувам – влетял запъхтян и радостен в дома на свои близки предишния ден. – Тази нощ насън един огън слезе от небето и ме взе, и ме качи нагоре…” А когато в края на октомври брат му Йордан го молел да не ходи в южните краища на епархията, дето му се били заканили да го убият, мълчаливият досега по тоя въпрос владика възразил: “Ти да не искаш да ми попречиш да стана мъченик? Ами ако аз сам желая това?!”

Последната проповед на митрополит Борис в Кола­рово е на тема “Да помним и винаги да се готвим за смъртта”. Физическият извършител на убийството е бившият свещеник от с. Хърсово Илия Стаменов, низвергнат от сан заради кощунство спрямо св. Причастие, криминални престъпления3 и пиянство. Повикан от него, владиката проявява изключителното смирение да стане от трапезата на официалните лица, за да го изслуша – и след като му отказва възвръщането в сан, проехтява изстрел. “Недей! Вършиш голям грях!” е един­ственото, което успява да каже митрополит Борис.

Никой обаче не се съмнява, че Стаменов, неприкрит доносник на новата власт, е само маша в ръцете на комунистите. “Убиха го, защото не им се продаде!” е общият коментар на потресения народ. Властниците бързат да тиражират версията за “убиеца алкохолик и криминален тип”.

Делото на Стаменов се гледа при закрити врати и документацията по него е веднага иззета от Държавна сигурност. Убиецът е осъден на седем години затвор, но излежава само три при лек режим, отглеждайки лозя в околностите на Горна Джумая – почти символично наказание на фона на издаваните по онова време десетки смъртни присъди за дреболии. Но Господ още приживе наказва злодея – той полудява и скита като див звяр с викове: “Аз го убих!” Остава белязан и целият му род с психически заболявания.

В скромния дом на митрополит Борис не намират дори риза, в която да го погребат. Многоброен народ с плач и стон изпраща тленните му останки по целия път до Горна Джумая, постилайки пътя им с цветя.

“Проясни, Господи, моята душа, за да стане достойна да бъде разпъната на Твоя кръст!” С тези думи новоръкоположеният епископ Борис приема сана си през 1930 г. И Бог изпълнява молитвата на верния си служител. Неслучайно върху скромния му надгробен паметник в благоевградската църква “Въведение Богородично” е изсечен библейският стих “Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10).

 

Използвана литература:
Път към Голгота. Съст. Христов, Б. Благоевград, 1998.
Димов, свещ. д-р Янко. Не си прави кумир. Ч. 2, С., 1996.
Методиев, Момчил. Документирайте незабавно противонародните изказвания (Личността на Неврокопски митрополит Борис през погледа на Държавна сигурност). – “Християнство и култура”, бр. 2 (89) от 2014 г.
Николов, Мартин. Път към Голгота. – “Църковен вестник”, бр. 10/2003 г.

 


1 Според други изследователи – 13 езика. Вж. Николов, Мартин. Път към Голгота. – “Църковен вестник”, бр. 10/2003 г.

2 Димов, Янко. Не си прави кумир. Ч. 2, С., 1996, с. 50.

3 АКРДОПБГДСРСБНА-М, Фонд 5, оп. 1, а. е. 5, л. 46-47. – Цит. по: Методиев, Момчил. Документирайте незабавно противонародните изказвания (Личността на Неврокопски митрополит Борис през погледа на Държавна сигурност). – “Християнство и култура”, бр. 2 (89) от 2014 г., с. 16-17.