preloader
Споделяне

СЛОВО НА ПРОЩАЛНА НЕДЕЛЯ

За истинското покаяние1

от светител Серафим Софийски

Няма нищо по-угодно в Божиите очи от нашето покаяние. Това виждаме от притчата на Христа за блудния син. Знаем също с каква трогателна любов се е отнесъл Господ към покаялата се блудница в дома на фарисея Симон. Заради покаянието благоразумният разбойник се e удостоил да влезе заедно с Христа в рая. Заради покаянието Господ не само e простил на св. ап. Петър греха на неговото отричане, но на него преди всички апостоли се e явил след Своето възкресение.
Разбира се, така угодно на Бога бива само нашето истинско покаяние, което се състои в това да не се връщаме към предишните си грехове. Колко жалко, че такова покаяние се среща рядко сред нас! Ние сме се сродили със своите грехове до такава степен, че ни е станало навик да им се отдаваме, навикът пък е втора природа на човека. Наистина ние съзнаваме греховете си и се съкрушаваме за тях, но след изповед отново се връщаме към тях и по такъв начин продължаваме да живеем до самата си смърт без истинско покаяние. Затова в задгробния живот ни очаква вечна адска мъка.
Твърде много има сред нас и такива хора, които не виждат в себе си никакви особени грехове и когато дойдат на изповед, се затрудняват да кажат дори няколко думи за своята греховност, защото не знаят за какво трябва да се каят. А в същото време тези хора постоянно съгрешават с егоизъм, тщеславие, осъждане, завист, гняв, нарушаване на постите, разсеяност в молитвата, срам да се молят преди ядене, липса на страх Божий, лъжа и клевета, непочтително отношение към по-възрастните, към пастирите и архипастирите и дори към авторитета на св. отци на Църквата и с много други грехове, а най-вече с безчувственост към своите прегрешения. И тъй като всички тези грехове не се осъзнават от тях, то те остават неразкаяни и следователно – смъртни грехове. Веднъж попитали св. Макарий Велики кой грях се нарича смъртен. „Този, отговорил той, който остава неразкаян”. О, ако имахме духовни очи! Тогава щяхме да съзнаваме своята греховност и по такъв начин бихме могли да избегнем неразкаяността, която ни води към вечната духовна смърт с нейните безкрайни адски мъки.
За съжаление сред нас има и много такива, които макар да съзнават големите си грехове, не се съкрушават за тях, а напротив – оправдават се, казвайки: „Всички живеят така, целият свят живее така”. Как би трябвало тези нещастни погиващи хора винаги да помнят думите на св. ап. Яков: Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знае­те ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога (Иак. 4:4). Не на грешния и прелюбодеен свят ние трябва да подражаваме в този живот и не на всички хора, а на твърде малцина от тях: Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа (1 Кор. 4:16; срв. Фил. 3:17), казва св. ап. Павел. А Господ иска от нас да подражаваме на Самия Бог, когато казва: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48). Ако неосъзнатият от нас грях, за който не сме се покаяли, се смята за смъртен, то колко по-голям е съзнаваният, за който ние не само не се каем, но оправдаваме себе си?! Така ние дръзко извършваме грях. Така се самоутвърждаваме в сво­ята горда и зла воля и действително извършваме сатанински грях, заради който в бъдещия живот ще споделим участта на сатаната и неговите зли духове.
Към най-големите грешници трябва да отнесем и тези, които съгрешават против Православната вяра, макар и да не отричат нейните основни догмати. Но в каквото и да се различаваме от Православната Църква, ние еднакво попадаме под анатема, по думите на св. ап. Павел, който казва: Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Гал. 1:8). А колко много хора ще се намерят сред нас, които мислят по друг начин, а не така както ни учи Православната Църква – за бесовете, за ангелите, за поста, за мощите, за иконите, за светите Божии угодници, за монашеството, за Свещ. Писание на Стария Завет, за бъдещия задгробен живот, за вечните мъки и вечното блаженство! Трудно е да се намерят сега сред православните хора, чиято вяра изцяло да съвпада с вярата на Православната Църква. И тъй като хората извънредно много се възгордяха под влиянието на научния прогрес, то покаянието, особено в областта на вярата, стана за тях почти недостъпно. А всъщност грехът против Православната вяра е най-опасният и гибелен грях. Затова онези, които умират без да се покаят за тоя грях, изпитват по-страшни мъки в ада, отколкото всички останали грешници.
Така, оковани от тежки грехове, ние живеем без истинско покаяние, понеже не оставяме своите страсти и пороци и не отстъпваме от религиоз­ните си заблуждения. Заради това Господ ни наказва с големи нещастия още в земния ни живот и дори с внезапна смърт без покаяние. Ето какво голямо зло произтича от нашата неразкаяност!
Затова нека възлюбим покаянието! Нека да подражаваме на апостолите и светците, чийто живот е бил един непрекъснат покаен подвиг. Да използваме за това настъпващия Велик пост. Нека той бъде за нас началото на пътя към истинското покаяние, водещо към нашето обновление.
Наистина този подвиг е много труден, по-труден от подвига на целомъдрието и поста и от всички други християнски подвизи, тъй като изисква от нас да сломим гордостта си, да изоставим предишния си живот и да станем нови хора в Христа.
Ала покаянието, бидейки най-трудното, е и най-богоугодният подвиг, при който Господ ни оказва Своята особена помощ. Затова, възлюбени, нека не се страхуваме от него. Само в началото той ще бъде за нас тесен и трънлив път, а след това ще стане леко и благо бреме Христово, защото Господ, заради нашата спасителна решимост да се покаем, ще ни явява Своята дивна благодат. Не ще ни оставят в това спасително дело и Пречистата Божия Майка, нашият ангел пазител и всички светии.
Но не бива да забравяме, възлюбени, че само тогава Господ ще излее над нас Своята милост заради нашето покаяние, ако ние оказваме на ближните си милостта, за която днес ни говореше св. Евангелие с думите на Христа: Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Мат. 6:14–15). Ако ние не прощаваме на ближните си техните съгрешения против нас, то и Господ няма да прости нашите съгрешения. Тогава колкото и да се каем, нашето покаяние не ще бъде истинско, Господ няма да го приеме и ще бъде за нас не милостив Отец, а страшен и наказващ Съдия.
Ето защо нашата Православна Църква, грижейки се за нашето спасение и желаейки да ни подтикне към покаяние, е установила за своите чеда обичая в прощалната неделя след вечернята те да измолват прошка един от друг. Всяка година ние с вас сме изпълнявали този свят обичай. За това добро християнско дело сме се събрали и сега. Ето защо аз ви моля, преди да встъпим в подвига на покаянието, да изпросим един от друг прошка. Но преди всичко ви моля, мои възлюбени в Христа чеда, да ми простите каквото съм съгрешил против вас с мисъл или чувство, с дума или дело, волно или неволно. От своя страна, и аз ви прощавам, ако някой е съгрешил против мен поради незнание или зла воля. От цялото си сърце молитвено пожелавам на всички вас, както и на себе си, истинско покаяние и вечно спасение. Амин!

Бележки
  1. Произнесено в руската църква „Св. Николай Чудотворец”, гр. София, 16. II./1. III.1925 г. Публикувано в “Проповеди”. Т. 1, С., 2019, 55-61.[]