Житие и подвизи на преподобния и богоносен наш отец Теодосий Търновски

Главният исторически извор за живота на преп. Теодосий Търновски е пространното му житие, написано от Константинополския патриарх Калист I (1350 – 1354; 1355 – 1363), негов духовен събрат и също като него ученик на св. Григорий Синаит. Предложеното тук повествование е подготвено въз основа на това житие и на допълнителни източници. Всички бележки към текста са от редакцията.

Наистина велико и божествено нещо е добродетелта{{Тук под ‘добродетел’ се разбира ‘съвкупност на добродетелите’ – обичайно значение на думата в църковнославянския език, което днес е излязло от употреба.}}. Бидейки дар Божий, тя полага в началото на всичко като закон девството, обича целомъдрието, и да речем с едно слово – виновница е за всяко благо сред човеците, а ония, които добре се подвизават, прави равни на самите ангели. И никак не е възможно тя да бъде изобразена от тленен човек или да се изрече нейната висота и величие. Щом чуваш Божественото Писание да казва: „Твоята добродетел, Христе, е покрила небесата” (срв. Авак. 3:3 – по слав. прев.), докъде мислиш, че достига висотата на добродетелта? След като Единородният Бог Слово, обличайки се в плът, покри с добродетелта Си небесата, то как е възможно да изкажем или да опишем нейното величие и красота?
И ние, ако започнем да се подвизаваме в добродетелен живот и да бъдем усърдни с добра ревност, ще станем богоподобни и ще достигнем до състояние на мъж съвършен (Еф. 4:13). Всичко дава щедро на Своите раби Бог, Създателят и Владиката на цялото творение, та дори и това – да получим, според думите на боговдъхновения Давид (Пс. 81:6), обожение и да бъдем богове по благодат. И наистина, когато благодатта – тази възхождаща към небесата и небесна слава – осени някоя чиста и недокосната от никаква сквернота душа, започва да върши в нея велики и чудни дела. Тя умъдрява пророците, като ги учи да предвъзвестяват на всички бъдещето, тя възкресява мъртви, прогонва бесове, поставя свещеници и учи безкнижните на мъдрост.
Така и този божествен Теодосий – образец на всички добродетели, когото днес ни предстои да възхвалим, тя направи дивен съсъд на многообразните си благи действия, тъй че да умее той премъдро да очиства, да назидава и награждава човешките души, да ги въдворява в духовните градини на добродетелите, напоявани с чисти и сладки води, и търсещите добри духовни пасища да привлича със словата си.
Преподобни Теодосий се роди от благочестиви и знатни родители, произхождащи от българския род, както се предполага{{Житиеписецът на преп. Теодосий, Константинополският патриарх Калист I, споменава, че произходът и отечеството на преподобния са неизвестни. Но отец Паисий Хилендарски, проф. Попруженко, проф. Ал. Теодоров-Балан, В. Киселков и др. изслeдователи предполагат, че св. Теодосий е произхождал от знатен търновски корен; съществува дори мнение, че е бил от Цамблаковия род. Податки за това има в самото житие, където на няколко пъти се говори, че преподобният е бил отдавна познат на царя и особено почитан от него. От мнозина се предполага, че споменатият в Бориловия синодик монах Теодосий, в света протосеваст на великия цар Иван Александър, е бил именно св. Теодосий Търновски.}} в Търново, който тогава беше престолен град на българите, втори след Константинопол. Понеже още в младостта си се отличаваше с дълбоко благочестие и имаше за свой град и отечество горния Йерусалим (Откр. 21:2), а за братя и сродници – небесните сили, той се скри от своите родители и близки по плът, за да не узнае никой за него и любовта към родителите да не бъде препятствие за любовта му към Бога. И както става с птиченцето, което, щом му пораснат крилца, напуска гнездото си и играе, като лети във въздуха, така бе и с този Божий човек: щом излезе от светското си гнездо, избра поста и уединението и за твърде кратко време се уподоби на свещ, горяща с пламъка на духовни трудове и на най-строга бдителност, като подражаваше на безплътните и принасяше Богу чиста молитва. Той послуша гласа на Спасителя: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Марк. 8:34), затова напусна родното си място, стигна до град Бдин{{Днес – Видин.}} и постъпи в манастира Арчар, дето имаше храм на свети Николай Мирликийски. Игумен там беше Иов, мъж добродетелен, който прозря с духовните си очи, че този юноша ще бъде избран Божий съсъд, затова го прие с благоразположение и го пострига в монашество. Щом встъпи на иноческото поприще, Теодосий започна прилежно да се труди над смирението и послушанието, следвайки думите на преп. Йоан Лествичник: „От послушание към смирение, от смирение към безстрастие, което се именува царица на добродетелите”{{Лествица ст. 4, § 71, ст. 29, § 14.}}. Като истински изпълнител на Божиите заповеди, той ревностно вършеше всичко, имайки в себе си мисълта, че служи на Господа, а не на човеци. Не престъпваше поста и въздържанието, но пребъдваше в тях усърдно и се уподоби, по думите на божествения Давид, на дърво, насадено край водни извори (Пс. 1:3). Затова преподобни Иов го постави да началства при всяка манастирска потреба.
След като прекара там немалко време и добре навикна на постническото житие, Теодосий изпрати своя отец при Господа. И както трудолюбивата пчела обхожда различни цветя, за да събира сладък мед, така и той остави споменатата обител и пристигна в град Търново. Посели се в знаменития манастир „Пресвета Богородица Одигитрия”, на мястото, което и до днес се нарича Света гора Търновска. Но кратко време остана там, понеже се стремеше да намери нещо повече, подобно на благоразумния търговец от Евангелието, желаещ да придобие скъпоценен бисер (срв. Мат. 13:45-46). После отиде на едно място, наричано Червен{{Лествица ст. 4, § 71, ст. 29, § 14.}} и в тамошната обител усърдно диреше човек, който да го настави на духовния път не само с добродетелите си, но и с непоколебимата си вяра и със строгото спазване на Божиите правила. Ала в тази земя бяха оскъднели подвизаващите се за добродетелите. Затова той излезе и от Червен, пристигна в Сливенската планина и се посели в манастира на Пречистата Владичица Богородица, наричан Епикерниев, защото храмът му бил съграден от царския епикерний{{Дворцов служител, който носел почетната титла „чашник”, т.е. виночерпец.}}.
След като прекара там дълго време, до него стигна мълвата за един мъж, наричан Синаит, който бе получил това прозвище от Синайската планина, а носеше монашеско име Григорий. Той живееше далеч от света, в пустата планинска местност Парория, която се намира между гръцките и българските земи.
В Парория Григорий построи килии, водеше добродетелен живот и пребъдваше в уединение и молитва, обилно озаряван от Божията благодат. Добрият слух за него обикаляше навсякъде и улавяше добрите човеци. И както магнитът привлича желязото, така и слухът за тоя божествен мъж улови нашия отец. Чудният Теодосий дойде при него и като намери онова, което бе търсил, изпълни се с неизказана духовна радост. Оттогава денем и нощем той бе поучаван от блажения Григорий на чиста и непорочна вяра и на Господните заповеди, които могат да възвисят човека до Божия образ и до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13). Така той растеше в добродетелите и издигаше сърцето си нагоре към небесното (срв. Пс. 83:6), облечен в молитвите на своя отец като в броня и шлем, и устремен да следва неотклонно неговите заповеди. Като го виждаше изпълнен с пламенна ревност да живее за Бога, великият Григорий не скриваше от него нищо и го учеше не само на обичайното за новоначалните, но и на деятелния и на съзерцателния живот{{Две възходящи степени на духовното съвършенство, постигани по пътя на подвижничеството. Деятелният живот се състои в придобиване на добродетелите и очистване на сърцето от страстите. Той е основа на съзерцателния, когато душата, достигнала безстрастие, съзерцава божествени тайни.}}. След време той само на него заповяда да безмълства в килията си, та да стане изкусен в духовната бран, която бесовете непрестанно водят с подвижниците, като ги нападат отляво и отдясно.
Но ето, че онова място се напълни с разбойници. Те много притесняваха братята от обителта и не ги оставяха да живеят спокойно. Затова великият Синаит изпрати Теодосий при тогавашния самодържец на българския скиптър Иван Александър – мъж наистина благочестив, православен и боголюбезен като никой друг между царете, за да му извести всичко това, та дано царят се умилостиви и им съгради крепост за прибежище, дето да се подвизават необезпокоявани в мир. Наистина никой друг не можеше да изпълни тази заръка по-добре от Теодосий, заради старото му познанство с българския владетел и нелъжовната любов на царя към него. И тъй, той отиде при самодържеца. Онзи пък, като изслуша благосклонно словата на премъдрия и понеже обичаше усърдните монаси, изпълни с готовност молбата им. С радостна душа и щедра десница дарува на братята богатства, добитък и всичко, каквото беше нужно за построяване на манастирския пирг{{Пирг – от гръцки език ‘кула, укрепление’. Днес такива напълно запазени пиргове имат атонските манастири. Със защитна цел е била изградена през 1335 г. и Хрельовата кула в Рилския манастир.}}, въздигна им и църква. Така обителта в Парория се укрепи, а разбойническите набези престанаха.
По това време един благороден мъж от бележитите и славни жители на столицата, наречен Роман{{Преп. Роман Търновски († ок. 1370 г.). Предан ученик и помощник на преп. Теодосий. След смъртта на своя духовен отец става игумен на Кефаларския манастир и наставник на братството. Паметта му се празнува на 17 февруари ст.ст. По това време е живял и преп. Роман (в схима – Ромил) Бдински, също ученик на св. Григорий Синаит († 1375).}}, който отдавна бе привързан сърдечно към Теодосий, се облече в ангелския образ, но нямаше наставник в Божия път, затова много скърбеше. Щом чу, че преподобният е пристигнал в престолния град, той дойде при него, падна в нозете му и като му припомняше отдавнашната си обич, усърдно го молеше да го приеме за негов ученик. Теодосий склони, взе го със себе си в Парория и го заведе при блажения Григорий. Старецът пък, според заповедта, която повелява да не се изпъжда навън дохождащия (срв. Иоан. 6:37), не само не го прогони, но го прие с желание и го причисли към братята. А той с блага покорност се трудеше, изпълнявайки различни послушания, и прекара там доста дълго време. Случи се после друга нужда в обителта, та старецът изпрати Роман по манастирска потреба. През това време за божествения Григорий настъпи пределът на човешкото естество и той се представи пред Бога. Погребаха го с много сълзи и ридания.
Като останаха без пастир, монасите от онази обител молеха Теодосий да им стане наставник, понеже беше истински подражател на живота на великия отец, ала той ни най-малко не се съгласи, нито пожела да вземе върху себе си такова бреме. Скоро след кончината на блажения Григорий той заедно с Роман остави Парория и се посели в Кефаларската планина{{Кефаларево (днес – Килифарево) – местност покрай р. Белица на двадесетина километра от Търново. В древност Кефаларската „пустиня” била покрита с гъста и непроходима гора. До падането на България под турско иго тук израснали няколко манастира и църкви. От тях днес се е запазила само Килифаревската обител „Рождество Богородично”. В сегашния си вид тя съществува от 1718 г., когато е била обновена за последен път. Има предположение, че останките от големия манастирски комплекс в местността „Градището”, на един от хълмовете до Килифарево, са от древния Кефаларски манастир на преп. Теодосий Търновски.}} край престолния град Търново – място, което твърде много подхождаше на техния пустиннолюбив нрав. Там по заповед на цар Иван Александър им построиха килии, които не бяха по-малки от Иакововите и които не можем да опишем иначе, освен с думите на пророка: Колко са хубави твоите шатри, Иакове, твоите жилища, Израилю! Те са като дървета насадени от Господа, като кедри край вода (Числ. 24:5-6). А за техните постнически трудове и всенощни бдения може още много да се говори.
Като живяха така в Кефаларево три години, Теодосий се удостои с божествено откровение: вижда, че цялата околна планина е изпълнена с различни цветя и чудни дървета, отрупани с всякакви плодове. А пред него стои светъл ангел и му заповядва да не се лени, но да събира плодовете. Щом видението свърши, той узна духом, че тази пустиня ще се засели с монаси, които ще принасят Богу обилни плодове от добродетели. Скоро това наистина се изпълни – от разни места тук се събраха до петдесет монаси и преобразиха пустинята в град. Подобно на сладкогласни лястовици, те свиха наоколо гнезда и възнасяха неспирни славословия към Бога. Ако разкажем житието само на един от тях, то ще бъде достатъчно, за да се разбере постничеството и на всички останали.
Имаше един чуден по дела и живот мъж, когото наричаха Дионисий. Той бе удостоен със свещен сан, но поради благоговейния си нрав престана да служи на светия олтар и живееше в нестяжание повече от всички, подражавайки на св. пророк Илия и на Господния Предтеча и Кръстител Йоан. Тялото си изнуряваше с глад и жажда, а от всенощни бдения и чести коленопреклонения така изтъня, че едва можеха да го познаят по чертите на лицето. Печален на вид и изсушил плътта си до крайност, той се трудеше с ръцете си и не ядеше даром своя хляб. Беше облечен само в една власеница, и то вехта. В познаването на Писанието бе премъдър, а в разума дълбок. Имаше и дар да превежда от гръцки на славянски език изкусно и дивно. Преведе много книги и така обогати църковната съкровищница. Той живя четиридесет и повече години, без ни най-малко да отслаби иноческото си правило, и след тежка болест предаде духа си Богу.
Не можем да не споменем тук и за Евтимий, който произхождаше от рода на търновски боляри и по-късно бе удостоен с патриаршески сан. Като остави всички измамни прелести на този свят, той постъпи в Кефаларската обител и наставляван от преподобни Теодосий, удържа победа над врага на човешкото спасение. Послушанието му бе непоклатимо, молитвите – всенощни: всяко негово дихание беше молебно песнопение, отправяно към Господа. Той никога не почиваше легнал, стомаха си обузда като никой друг, безмълвната пустиня обикна повече отколкото миряните обичат градските стъгди. Затова изпълненият с духовен разум Теодосий, като го виждаше да преуспява в подвизите и мъдростта, постави го за свой помощник и му предаде всички грижи за обителта, а сам се отдалечи, за да живее в безмълвие. Една вечер Евтимий дойде при него в уреченото време и отдалече даде знак за идването си, но отговор от своя отец не получи. Накрая се приближи до килията на стареца и като погледна през прозорчето, видя духоносния Теодосий да стои целият като огнен, вглъбен в молитва, прав, с ръце издигнати към небето. Обзет от трепет и благоговеен страх, Евтимий бързо се завърна в манастира и събра братята за утринното правило. На другата нощ отново дойде при великия старец и го намери да плаче пред вратата на килията. Евтимий падна в нозете му и сам облян в сълзи, поиска да узнае причината за неговата скръб. Преподобни Теодосий му рече: „Бог ми откри, че агаряните ще поробят нашата страна и това въжделено място ще опустее. А ти, чедо, бъди мъжествен и да не отслабва сърцето ти (срв. Пс. 30:25), защото ще се сподобиш с апостолски вериги и гонение.” Това Бог устрои по Своята премъдрост, за да покаже светостта на блажения не само чрез добродетелите му, но и чрез неговия пророчески дар. Показа още, че свети Евтимий, комуто бе открита волята Господня, няма да избегне своето призвание, но ще бъде като нов Мойсей ходатай пред Бога за своя народ.
Искахме да напишем и за други постници, но да не удължаваме твърде много словото си: за умните и търсещите духовна полза стига и това, което бе казано. Ала ще прибавя още, че премъдрият Теодосий събра не само тукашните свои ученици, но привлече като магнит и мнозина други от различни места, тъй че цялата планина се изпълни с голямо множество монаси. И подобно на светлите звезди, които озаряват небесната твърд, този чуден скит сияеше с добродетелни отци. Помежду им се виждаше дивна надпревара – един друг бързаха да се надминат с добродетелите си. Така гореше ревността към монашеските подвизи в ония дни.
По същото време някой си монах на име Теодорит дойде от Константинопол в Търново под предлог, че владее лекарското изкуство, но щом се залови за своя занаят, започна да сее плевелите на нечестието – хулите на еретиците Акиндин и Варлаам{{Идейни противници на св. Григорий Палама, които приписвали на Божията благодат тварност. Тяхната ерес била осъдена на Константинополския събор от 1341 г.}}. И не само с това, но с магии и врачувания прелъстяваше обикновените хора, а най-вече – знатните и славни граждани на столицата. Злото толкова много напредна, че той увлече немалка част от жителите на града и ги тласна към такава гибелна пропаст: учеше ги да се покланят на един дъб и от него да очакват изцеления. И мнозина принасяха там в жертва овце и агнета, вярвайки на измамите му. Вдигна се голяма разпра и шум сред народа и всичко това не можа да се укрие от блажения Теодосий. Той с усърдие се зае да изкорени злото, утвърди църковното предание и научи православните да се покланят на Единия Бог в три Лица. Подхлъзналите се в заблудата изправи, а окаяния измамник и съблазнител пропъди завинаги, като го облече във вечен срам. Оттогава царят се изпълни с още по-голяма любов и вяра към доблестния подвижник и заповяда при неговия манастир да построят пирг и църква, та в нея винаги да се принасят Богу служби.
След време двама монаси, заразени от месалианската{{Дуалистична ерес, появила се през IV в. в Мала Азия. Богомилската ерес се корени в месалианската, поради което често пъти в съчиненията против богомилството то е наричано месалианство.}} (богомилската) ерес, дойдоха от Света гора в Търново. Единият се наричаше Лазар, а другият Кирил, по прякор Босота. Не мина много време и те показаха явно своята заблуда и тук. Лазар започна да безумства и да обхожда гол целия град – страшно и позорно зрелище за всички. Преждеспоменатият Кирил Босота също започна да сее нечестивото си учение. Понякога хулеше светите икони, друг път тъпчеше светините, а също – честния и животворящ Кръст. При това ядеше и пиеше по домовете разни скверни храни, проповядваше, че сънните мечтания били божествени откровения и учеше людете да избягват законния брак. Той си намери и единодушен ученик – поп Стефан, който в нищо не отстъпваше от злото му беснуване и строго се придържаше към неговата скверна ерес.
Всичко това се разпространи върху мнозина и злото бе знайно на всички. Патриархът, който тогава оглавяваше Църквата, недоумяваше какво да стори. Той повика божествения Теодосий, разказа му всичко и бе решено да се състои църковен събор, за да разследва злото. Известиха за това и царя, който заповяда да бъде свикан съборът{{Съборът е проведен през 1350 г.}}. И ето, седна самодържецът заедно с патриарха, с целия църковен клир и със синклита{{Болярският съвет.}}; дойдоха и сеячите на скверната ерес. На блажения Теодосий беше заповядано да поставя въпроси на еретиците и да отговаря на техните възражения. Той ги попита:
— Какво е това ваше ново и нецърковно учение, което чуваме да проповядвате?
А те отвърнаха:
— Не е новоизмислено, както казваш ти, нито е нецърковно, а са Господни думи и апостолски заповеди. Бог е казал: Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен (Иоан. 6:27) и още: Блажени бедните духом (Мат. 5:3, Лука 6:20). Понеже следваме тези повели, ние прегърнахме нищетата, молим се непрестанно и не въставаме против естеството. Тъкмо нас, бедните духом, Бог облажава. Затова обхождаме целия свят, като пазим словото на живота.
Премъдрият Теодосий им възрази:
— Господ не е казал това за хляба и тленната храна, а за Своите божествени заповеди. А нам е заповядал да се молим всеки час и да просим насъщния хляб. Подобни слова е изрекъл и апостолът: За моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце (Деян. 20:34), казва той, а не говори да обхождате градове и села, да се опивате с вино и да се пресищате с храни, сами себе си да наричате свещеници и дякони и да поучавате без срам. Нито имате ръкоположение от епископи, нито благословение от тях да учителствате. Кой ви заповяда да учите хората да напускат законния брак, да не работят с ръцете си и да отрязват детеродните си членове? Кой ви научи на това – кой пророк, кой апостол? Коя евангелска книга пише да приемате сънните мечтания за божествени откровения? Свещеното Писание казва: Какъвто е оня, който прегръща сянка или тича подир вятъра, такъв е и тоя, който вярва в сънища (Сир. 34:2). А за законния брак апостолът е наредил: Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог (Евр. 13:4). Тъй и Господ е казал: Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Мат. 19:6), и като отишъл на сватбата в Кана Галилейска, благословил я, превръщайки водата във вино. Вие сте не нищи духом, а обиталища на нечистия дух, когото имате за учител и господар. Кой демон ви нашепва да давате простор на природните си страсти и да проповядвате, че нашето естество е роб на бесовете? Бог сътвори нашата природа не да робува на бесовете, а да бъде свободна и самовластна. Демоните са врагове и противници, които воюват срещу естеството ни. В наша власт е или да се покорим на техните съвети и да бъдем поробени от тях, или те да бъдат посрамени, а ние да се удостоим със славни венци. Затова от нашата свободна воля зависи да се покорим, или пък да ги отблъснем. Отде прочее дръзвате да говорите за две начала: едното добро, а другото зло, и че Бог владее доброто, което е на земята, а противникът Му властва над небесното? Ако това е така, как тогава Господ ни учи да казваме: Отче наш, Който си на небесата… да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята (Лука 11:2). И тъй, Бог е Творец и Създател на небето, на земята и на всички твари.
Кой дявол ви научи да тъпчете светите икони и животворящия Кръст и другите свещени предмети и да се причастявате със светите Тайни като с обикновен хляб – дръзко и без страх? Вие и християнските храни осквернявате, а щом бъдете заподозрени, безстрашно и без срам отричате делата си и се кълнете с различни клетви. Затова сте наистина противници на закона, врагове на Евангелието, оскърбители на вярата, измамници и клетвопрестъпници. Кълнете се без срам, а Сам Господ е казал никак да не се кълнем: ни (дори) в небето, защото е престол Божий (Мат. 5:34). Когато бивате изобличавани като еретици, вие лицемерно се отричате от месалианската вяра, проклинате я като зла, със страшни клетви уверявате, че сте се отказали от нея и мислите, че никак не съгрешавате, понеже вършите това поради страх от опасността. Ала получите ли даже малко свобода, отново се връщате към гнусната си вяра като псета на своята бълвотина (срв. 2 Петр. 2:22).
Всичко това и още много подобни неща изрече блаженият Теодосий, а еретиците стояха като безгласни. Царят, щом ги видя докрай посрамени, зарадва се твърде много и целият благочестив събор заедно с него. Тъй лъжата бе изобличена от истината, а злославните се облякоха в голям срам. Впрочем Лазар разбра заблудата си и прекара в покаяние всички останали дни от своя живот. Скверният пък Босота с единонравния си ученик Стефан останаха окаменели в злото. Затова благочестивият цар, виждайки тяхното празно мъдруване и пустословие, заповяда да жигосат лицата им с нажежено желязо и ги прогони навеки от своите земи. Така съборът завърши, като пожъна бляскава победа и всеки се завърна у дома си. Тогава и този божествен и ревностен мъж – Теодосий, се оттегли в своята килия, като прибавяше трудове към трудовете си и страдания към страданията си. Но невъзможно бе светилото да се крие дълго под крина (срв. Мат. 5:15), а трябваше да се постави върху светилник, за да свети на всички чрез своето учителство и духовна разсъдливост. След като добре устрои Кефаларската пустиня, мълвата за него, по-бърза от птиците, полетя навсякъде, и не само сред българския род, но обходи и сърбите, и маджарите, и власите, и жителите на Месемврия{{Днес – Несебър.}}. При него, подобно на елени, които жадуват за водни потоци (срв. Пс. 41:2), се стекоха желаещи монашеско житие. Едни той учеше на новоначалие и послушание, други на деятелен живот, трети на съзерцание, а най-вече на това – да възлюбят повече от всичко друго отсичането на собствената си воля и да нямат пристрастие към нищо временно, но смело и мъдро да презират всичко скоропреходно, което се разпръсква като дим, като речни струи или като вихри на вятъра, носещи се във въздуха. Той бе изпълнен с познание за всички добродетели, говореше смирено и понеже беше придобил достолепни навици и Божия благодат, лицето му изглеждаше винаги радостно, а душата – изпълнена с веселие.
Но изкусният в злото вселукав и скверен дявол, който не престава да изкушава хората, отново вдигна война срещу истинската и чиста вяра. Някога неблагодарните юдеи се опълчиха срещу сътворилия ги Бог, като се опитваха да наложат всякакво нечестие, и най-напред избиха пророците, които проповядваха Христовото пришествие, а след това се вдигнаха и срещу Самия Спасител, без да престават да бълват злоба дори до кръстната Му смърт, и затова Бог ги лиши от Своето наследие: от царството, свещенството, пророчествата, помазването и откровенията, с една дума – от всичко, което имаха по Закона, и ги предаде на римския народ да ги разпръсне. Ала и сега, след толкова години, тези издънки Корееви и Датанови, внуци на древното стълпотворение, дръзнаха да вдигнат ръка срещу самия Владика Христос, срещу Пресвета Богородица и техните честни икони. Не само това, но и Божиите храмове без срам хулеха, и принасяните в тях безкръвни жертви унижаваха с безумни думи, които не подобава да се пишат. Още и свещениците безчестяха, на монасите се подиграваха и вършеха много други непристойни неща. А причина за цялата тяхна беззаконна и нечестива дързост бе, че се надяваха на царицата{{Царица Сара-Теодора е била покръстена еврейка.}}, която беше от техния род и имаше власт. Но сгрешиха в своето начинание, понеже тя бе благочестива и православна, никак не приемаше да се сипят хули срещу православното изповедание и тъй като имаше непорочна вяра в нашия Господ Иисус Христос, в Неговата Пречиста Майка и всички светии, съгради много манастири и църкви за слава Божия.
Щом чу за това, ревнителят на благочестието Теодосий взе със себе си своя съжител, единонравния нему Роман и отиде при царя. И толкова го подтикна към ревност, че той, без никак да отлага, издаде заповед веднага да се свика събор. Това стана, защото царят много почиташе добродетелите на преподобния и жадно приемаше неговите слова, като се стараеше във всичко да бъде подражател на ревността му. Начело на събора в новопостроения царски дворец седна самият Иван Александър със синовете си Шишман и Асен, а заедно с тях патриарх Теодосий{{Търновският патриарх Теодосий II (1348 – ок. 1365). Просветен йерарх на Българската Църква, покровителствал книжовната дейност.}}. Присъстваха още преосвещеният митрополит на Велики Преслав Доротей; Захарий, митрополит на Доростол; Лазар, митрополит на град Овеч{{Старобългарска крепост до днешния гр. Провадия.}}; Партений, митрополит на Ловеч; Мануил, митрополит на Филипопол; Леонтий, митрополит на Средец; вдовстващият митрополит на Мадит{{Мадитската епархия тогава съществувала само по име, защото гр. Мадит (днес Майто) в Мала Азия бил завладян от турците. Поради тази причина митрополитът е наречен „вдовстващ”, т.е. без епархия.}} Иаков; епископ Доротей и архимандрит Йоаникий от Великата лавра „Св. св. четиридесет мъченици”. А дошлите с блажения Теодосий от Кефаларската пустиня и изпълнени с добродетели богоносни старци бяха тези: свещеният йеромонах Сава, йеромонах Тимотей, йеромонах Дионисий и множество други иноци. Най-напред с ясен глас те изповядаха православната вяра: Единородното Слово Божие възприе нашата плът от пречистата девическа плът на Майката Божия и бидейки съвършен Бог, стана и съвършен Човек заради нашето спасение. Онзи, който не се покланя на въплътилия се Христос Бог, изобразен според човешкото Му естество на икона и на Неговата Пречиста Майка, да бъде проклет и осъден заедно с неверните! Проклеха още богопротивната и скверна богомилска ерес, а също новопоявилата се ерес на Варлаам и Акиндин с нейните водачи и последователи, които осъдиха да бъдат прогонени далеч от българските предели, и тъй нашата земя беше очистена от отровните плевели и благочестивата вяра възсия по-ярко от слънчевите лъчи. След като съборът удържа тази победа, бе подписана грамота от царя и подпечатана с неговия печат в 28-та година от царуването на Иван Александър и 1360-та от Рождество Христово. И всеки си отиде в своя край, като благочестивите много се радваха, а богоборните еретици се покриха с нетърпим позор. Завърна се в своята обител и божественият Теодосий като храбър военачалник, победил врага, и изпълни с неизказано веселие тамошните постници, а сам той пребъдваше в строго трезвение и ангелско безмълвие.
Веднъж, когато според обичая си преподобният бодърстваше с братята и ги поощряваше към духовни трудове, припомняйки им подвизите и постничеството на древните отци, той бе запитан от тях: „Как, щом Бог е всесилен и всичко е подвластно на волята Му, дяволът може да бъде толкова дързък срещу човешкия род? И не само срещу патриарсите, пророците и другите светии, но и срещу Самия Господ и Владика, Когото се одързости безсрамно да изкушава, и то не веднъж, но и два, и три пъти, според свидетелството на божествената евангелска книга (виж Мат. 4:1; Марк 1:13; Лука 4:2). И дори до днес той не ни оставя да отдъхнем, но ден и нощ воюва с нас – веднъж чрез сън, друг път чрез леност, понякога пък чрез непослушание и различни други страсти. Молим те, научи ни как да избегнем неговите многообразни и хитро сплетени мрежи!”
Като помълча малко, преподобният отвори уста и осенен от Духа, тихо заговори: „Братя и отци, дяволът не е получил такава сила, та всички да са му докрай подвластни, съвсем не! Но след като бе низвергнат от небесата поради гордост и прелъсти първия сътворен от Бога човек, та направи Адам да бъде изгонен от рая, чак до кръстната смърт и възкресението на Спасителя той, поради безсрамния и неукротим свой нрав, безпощадно се нахвърляше срещу целия човешки род, понеже Бог, Комуто всичко е известно, допусна това. А в последно време{{Под „последно време” тук се разбира епохата, започваща след Боговъплъщението, т.е. след като Синът Божий се въплътил и извършил изкуплението на човешкия род; през тази епоха се разкрива в пълнота Божието домостроителство за спасението на човека.}}, заради нас и нашето спасение, Синът Божий се въплъти от Пресветата Дева Богородица и стана нов Адам, та изпадналата в нищета човешка природа, която наследихме от нашия паднал праотец, да въздигне до първоначалното ѝ достойнство. И Кръст претърпя Господ, и смърт, слезе в ада и разруши мъчителството на врага, и самия дявол направи за посмешище и поругание пред човеците. Затова богоотецът Давид говореше на Бога: У врага съвсем не стигна оръжие, и градовете Ти разруши (Пс. 9:7), сиреч начинанията и козните на дявола. И сега вече е в наша власт да приемем лукавите му внушения и заедно с него да се мъчим, или пък да се възпротивим на коварствата му и винаги да бъдем с Бога. Щом силата на врага бе потъпкана докрай, за онези, които я отхвърлят, тя е съвсем недействена, а също и всичките му козни. Защото Господ изпрати Своите стрели – апостолите, и разпръсна (демоните), умножи мълниите Си и ги смути (срв. Пс. 143:6), тъй като в Негова ръка са дълбочините земни, Негови са и върховете планински (Пс. 94:4). Затова и власт ни даде да настъпваме на змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:19). И тъй не отслабвайте, нито се бойте от дяволските нападения. Господ ще ви защити и ще ви избави от примките на врага. Едно само правете – подвизавайте се от цялата си душа и покажете усърдие във всяка добродетел, защото който сее щедро, щедро и ще пожъне (2 Кор. 9:6), както е казал божественият апостол. Нищо да ви не плаши: ни глад, ни жажда, ни голота, ни гонение, ни меч, ни рани, нито друга някоя от скърбите на този свят (срв. Рим. 8:35), защото страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18). Припомнете си древните отци, които прекараха целия си живот в нужда и притеснение, ходеха в овчи и кози кожи, скитаха се по пещери и земни пропасти (срв. Евр. 11:37-38) в сълзи, в умиление и всегдашен плач, и очакваха утеха само от Единия Бог, лишени от всякакъв покой и умирайки всеки час (срв. 1 Кор. 15:31). Защото те възложиха своята надежда на Онзи, Който отваря ръката Си и насища всичко живо със Своето благоволение (срв. Пс. 144:16), та да получат неизказано блаженство, приготвено от векове за праведните! О, похвално усърдие! О, добро произволение! Блажени и триж блажени са тези, които ще бъдат удостоени да се насладят на такива блага, а окаяни и достойни за много сълзи – ония, които ще се облекат не в брачни, а в скверни одежди и пред които, ако дръзнат да влязат в онази божествена светлина, ще бъде затворен чертогът и ще чуят отвътре гласа на Жениха да им казва: Махнете се от Мене, не ви познавам (Мат. 7:23; 25:12)! О, думи, будещи скръб и умиление! О, праведен гняв на Владиката! Понеже тези люде са плевелите, за които Господ говори в Евангелието: събират плевелите и ги изгарят в огън неугасим (Мат. 13:40). А праведните, преподобните, мъчениците и всички светии ще принесат своите дела като дарове на Бога. Праведните и пророците – своите трудове за вярата и пророчествата си; апостолите – гоненията и изгнанията, които претърпяха, проповядвайки промислителното явяване на Христа в плът; мъчениците – побоите, раните и посичането с меч; и накратко – всички светии ще принесат своите дела според писаното: всеки ще се яви със своите дела – или добри, или зли, за да получи заслуженото (срв. 2 Кор. 5:10). Тогава не ще има кой да отговаря пред Праведния Съдия, защото никой не ще дръзне да отвори уста. И кой ще се осмели да отвори устата си, когато се вдигнат всички небесни сили и цялата земя бъде обхваната от страх и трепет? Тогава не ще е нужно и да се пита, защото телата на всички ще бъдат като огледала пред гледащите в тях и ще показват ясно добрите или злите им деяния. От телата на целомъдрените и чистите ще се видят страданията и подвизите им, а от телата на нечистите и скверните – нечистите и непристойните им дела. С какъв срам ще се покрият грешниците, с каква боязън и безсилие! Колко терзания, уви, ще изпитат, когато жестоки и немилостиви ангели започнат да разлъчват праведните от грешните, както пастир отлъчва овци от кози (срв. Мат. 25:32)!”
Като изговори тези и много други боговдъхновени слова пред монасите, той изпълни всички с умиление и плач, пронизвайки душите им с жилото на усърдието.
След като измина немалко време{{Т.е. след събора против еретиците.}}, измаилтяните плениха цяла Македония, а и на кефаларските иноци не позволяваха да живеят спокойно, без тревоги. Поради това преподобният пожела отново да се пресели другаде. Царят не му позволи да отиде далеч заради преголямата му добродетелност, но намери една добре защитена пещера на 20 поприща{{Едно поприще е приблизително равно на 200 м.}} от Търново и най-напред заповяда да съградят дотам стълба, после – красива църква и килии и сам той, като подтикна и всички боляри, носеше в полите на дрехата си пясък на разстояние три поприща. Така Теодосий отново пребъдваше в безмълвие и се събираха при него множество монаси, които се наслаждаваха на духовната полза, получавана от преподобния.
Божественият Теодосий прекара там три години и ни най-малко не отслаби своето първоначално правило. Но човекоубиецът дявол, като не можа дълго да търпи добродетелното житие на този праведен мъж, търсеше каква примка да изнамери, та да го препъне в добродетелния му живот. А Бог, по Своите известни само Нему съдби, допусна да стане с преподобния това, което стана с Иов и с други свети мъже, та поради дяволското изкушение те да се прославят още повече. Случи се, че блаженият Теодосий бе сполетян от болест, и то най-тежка, която му изпрати лукавият. За двадесет месеца тя толкова изсуши тялото му, и без това изнемогнало от подвизи, че едва ли не се виждаха в него костите и жилите. Но макар да изпитваше големи страдания, той остана непоколебим във всичките си иночески подвизи и без да се лени ставаше от одъра, като се упражняваше в непрестанна молитва и съзерцание, и изследваше Свещените Писания, просвещавайки се от божествената премъдрост, скрита в тях.
За това време Константинополският патриарх Калист, житиеписецът на св. Теодосий, повествува: „Докато живееше така, измъчван от телесната болест, той пожела да напише само на мен в Константинопол, както за духовна утеха, така и за благословение,[пожела също] да ме види – едно, като вселенски патриарх, второ, като брат и съученик, послужил единомислено с него на блажения и дивен Григорий Синаит. Аз получих с радост неговото писмо, смятайки го за нещо велико и твърде ценно. И в тази си голяма радост не скрих вестта, но веднага побързах да я съобщя на свещения Синод, дето всички я приеха като богописани скрижали. И заедно отговорихме на молбата му – да дойде и да получи, както сам казваше, дар и духовно благословение от нашата пресвета Църква.”
Когато този Божий човек, истински гражданин на горния Йерусалим, получи патриаршеското послание, качи се на кораб с четирима от своите ученици, сред които и Евтимий, и пристигна в Константиновия град. Тук влезе в храма „Св. София – Премъдрост Божия”, понеже искаше да види неговото величие и красота. Патриархът го прие с любов и подобаваща почит, настани го да живее при него постоянно, та да се съветват помежду си. И тъй, изследвайки грижливо Божиите закони, стигнаха до правилото{{48-мо правило на Лаодикийския събор.}}, повеляващо да не се помазва никой със светото миро в друг случай, освен при тайнството Кръщение. Ако ли пък някой не знае дали е бил кръстен, или няма свидетели за извършеното над него Тайнство, тогава да се кръсти без смут и съмнение. Когато прочетоха това правило, блаженият Теодосий изповяда на светейшия патриарх, че е удостоен с пресветото Кръщение, но помазване с великото миро не е уверен дали е получил{{През тази епоха отношенията между Константинополската и Търновската патриаршия били влошени. Цариградските патриарси считали Търновската патриаршия за неравностойна и не ѝ позволявали сама да си приготвя св. миро. Това довело до неправилната практика да се ползува за тайнството Миропомазване (при св. Кръщение) миро от мощите на св. Димитрий Солунски и св. великомъченица Варвара. Свидетелство за тогавашните междуцърковни дрязги е и посланието на патриарх Калист I от 1355 г. до търновските свещеници и монаси. В житието на преп. Теодосий обаче патриарх Калист изтъква други причини за неправилното миропомазване („далечното разстояние и оскъдността на божественото миро”), тъй като очевидно не желае да засяга този болезнен въпрос.}}. И щом разбра, че патриархът е готов с усърдие да стори това, сам той и учениците му бяха помазани от него.
А тъй като Теодосий обичаше постоянно да пребъдва в безмълвие и не преставаше да проси за това, патриархът го изпрати в своя манастир, посветен на великия и преславен мъченик Мамант{{Манастирът „Св. Мамант” се е намирал в северозападната част на византийската столица, на значително разстояние от жилищните квартали. През Х в. там се е подвизавал св. Симеон Нови Богослов и е писал своите знаменити слова и химни.}}. Тази обител е наистина изпълнена с безмълвие и се намира извън царстващия град, далеч от всякакво съседство със света, тъй като там не се чува ни мълва, ни човешки глас, нито пък някой може да се приближи поради откъснатостта и недостъпността на мястото. Подобаваше, наистина подобаваше на божествения Христов мъченик и истински пастир Мамант, който бе избягал в планините от съжителството на нечестивите, да има в своята славна обител такъв подражател. Патриархът, като съгради на Теодосий там килия, остави го да се наслаждава на безмълвието, за което копнееше душата му.
Блаженият прекара в патриаршеската обител немалко време, през което страданията му все повече се усилваха и тялото му постепенно се топеше, но макар външният му човек да се бе изтощил до крайност, славата на душата му цъфтеше и сияеше. Когато се видя съвсем изнемогнал и разбра, че скоро ще отиде при Бога, той повика учениците си и им завеща следното. Заповяда им първо да пазят зорко и непоколебимо благочестивата вяра на Съборната и Апостолска Църква с нейните православни догмати и да бягат от богомилската ерес, а също и от ересите на Варлаам, Акиндин, Григорий и Атанасий. Да държат вярата, както са я приели отначало и нито да прибавят, нито да отнемат нещо от църковното учение, за да не изпаднат в хула като последователите на Акиндин. Също така да спазват крепко светите Божии заповеди, защото, който ги спазва грижливо, такъв се нарича и наистина е християнин. Освен това – да обичат отсичането на своята воля, нестяжателния и смирен живот, поста и въздържанието, които имат свойството да уталожват страстите, да укротяват гнева, да прогонват душевния мрак и, накратко казано, да изсушават всяка плътска нечистота и сласт.
Поучи ги още да имат винаги пред очи смъртта и Страшния съд на Спасителя, когато Той ще изпита делата на всички и ще въздаде всекиму според това, което е извършил. Винаги да съзерцават с ума си Бога, тъй като това е крепко оръжие, непобедимо за вражеските сили. И най-вече – да се държат с все сила за върха на добродетелите – любовта, която е пълнота на всички блага. Да бъдат гостолюбиви към всички, да бягат от клеветата и гнева, от яростта, злопаметността и завистта, защото те помрачават душата и я правят чужда на Бога.
С тези и още много други подобни слова Божият човек поучаваше своите ученици, оставяйки им ги като неотменимо наследство. Те слушаха усърдно всичко, обливаха се в сълзи и като предчувстваха разлъката с добрия си отец, целуваха с любов ръцете и нозете му. А той им даде знак с ръка да замълчат и нареди да го приповдигнат от одъра. Щом сториха това, изрече Символа на вярата и изповяда, че приема всички църковни предания, завещани на вярващите от светата Апостолска Съборна Църква. После се причасти с Божествените Христови Тайни и отново легна. Изведнъж цялата килия се изпълни с неизказано благоухание. Той видя да идват при него ангели и лицето му дивно просия. Посочи ги с пръст на учениците си и рече: „Вижте Божието войнство!”. И като се взираше в тях с радост, с усмивка на лицето предаде духа си в Божиите ръце – отиде при Онзи, Когото бе възжелал, за да получи въздаяние за дълголетните си подвизи. Това стана вечерта на двадесет и седмия ден от месец ноември 1363 г. от Рождество Христово. И бе пречудно и велико, че в същия ден и час, когато преди години се бе поминал дивният Григорий Синаит, предаде Богу духа си и този божествен мъж, подражавайки дори в това на своя учител.
Патриархът заедно с целия клир и архиереите го погреба с подобаваща чест в манастира „Св. мъченик Мамант”, защото много го обичаше, както обичаше оня велик старец – Григорий, чиито ученици и двамата се бяха удостоили да бъдат. И понеже всички архиереи чуха ангелско пение, когато душата на блажения Теодосий се отдели от тялото, то сметнаха, че той е достоен да бъде причислен към светиите и да бъде написано житието му за полза на другите.
След като изследвахме всичко това, изложихме чудното му житие за полза на мнозина, та онези, които желаят да живеят по Бога, да възревнуват такъв живот и усърдието им да се преумножава, а ние да получим награда по неговите молитви и да станем негови съжители във вечния живот. Амин!

Използвана литература:
Златарски, В.Н. Житїе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеѡдосїа иже въ Тръновѣ постничьствовавшаго, ученика суща блаженнаго Грїгорїа Сїнаита. Съписано светѣишимь патрїархѡмь Кѡнстантїна града кѵрь Калистѡмь. –­ В: Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина. Книга II (ХХ). 1904, с. 1 – 41.
Левкїйскїй епископъ Парѳенїй. Послѣдованїе съ житїемъ преподобнаго и богоноснаго отца нашего Ѳеодосїа Терновскаго, иже на Кефаларстѣй горѣ постившагося. С., 1953 .
Левкийски епископ Партений. Жития на българските светии. Т. I. С., 1974.
Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби. (Съставителство и редакция Климентина Иванова.) С., 1986.

© „Православно слово“

Публикувано в сп. „Православно слово“, бр. 4/2003, 13 – 22.