preloader
Споделяне

ЖИТИЕ НА СВЕТИТЕЛ КИПРИАН, МИТРОПОЛИТ КИЕВСКИ И НА ЦЯЛА РУСИЯ

Паметта му се празнува на 29 септември (16 септември ст. ст.).

“Отче Киприане, ти наистина си светило на руската земя! Защото както в добродетелта беше неподражаем блаженият Киприан, така беше неповторим и в словесните наставления. Впрочем, нашето отечество го възпита, а на вас Бог го дарува; нему вие много време се наслаждавахте, а ние се лишихме от него; вие пък преуспявахте с него, защото възраствахте в Господните заповеди.”

Митрополит Григорий Цамблак. Из “Похвално слово за митрополит Киприан”.

Христовият светител Киприан е роден около 1330 година в престолния град на второто Българско царство Търново. За съжаление, историята е запазила малко сведения за първите тридесет години от живота му – не се знае нито светското му име, нито нещо за неговото детство и юношество. Той произхождал от видния болярски род на Цамблакови, вероятно потомци на великия примикюр{{Примикюр — дворцов маршал. Великият примикюр отговарял за протокола в двореца.}} Цамблак, за когото се споменава в Бориловия синодик. В своето Похвално слово, произнесено в деня на тригодишнината от кончината на св. Киприан над неговия гроб, митрополит Григорий Цамблак споменава, че всеруският първосветител е брат на неговия баща. Той е родственик и на св. патриарх Евтимий, също свързан с тази фамилия.

Бъдещият Киевски митрополит започва своя монашески път в Килифаревския манастир, където по това време се подвизава и монах Евтимий. Под ръководството на преп. Теодосий Търновски, ученик на св. Григорий Синаит, те полагат здрави основи на своя духовен живот, учат се на молитва, борба със страстите и дейно изпълняване на Христовите заповеди. Цялата тази духовна подготовка се извършва незримо, но плодовете, които принасят и двамата светители, дават основание да се съди каква е била тя. В школата на своя духовен отец двамата правят и първите си стъпки в книжовната дейност. През 1363 г. преп. Теодосий заминава за Константинопол заедно с четирима свои ученици{{Преп. Теодосий предприема това пътуване до столицата на Византия в края на своя живот. Там е приет от Константинополския патриарх Калист, с когото ги е свързвало духовно родство — и двамата са ученици на преп. Григорий Синаит и възпитаници на неговата исихастка духовна школа. Преп. Теодосий умира същата година в Константинополския манастир “Св. Мамант”, обкръжен от придружаващите го най-близки духовни чеда. Погребан е с почести от патриарх Калист, който скоро след това написва и неговото житие, достигнало в преписи до наши дни. Виж “Православно слово”, бр. 4 от 2003 г., с. 13-22. }}. Единият е бил св. Евтимий. Предполага се, че сред тях е бил и монах Киприан. За кратко време отец Киприан живее в знаменития Студийски манастир край византийската столица. След кончината на преп. Теодосий той не се връща в България, а търси духовно прибежище на Света гора.

За своето пребиваване на Атон св. Киприан говори сам в посланието си до игумена на Висоцкия манастир преп. Атанасий{{Преп. Атанасий Висоцки (Серпуховски) – ученик на св. Сергий Радонежки, основател на Висоцкия манастир. Подобно на своя духовен отец, той се намирал в близки взаимоотношения със св. Киприан. През 1387 г. оставил игуменството и придружил светителя при неговото пътуване в Константинопол, където останал до края на живота си, установявайки се в Студийския манастир “Св. Иоан Предтеча”. Паметта му се празнува на 25 септември (12 септември, ст. ст.).}}. В кой от тамошните манастири е живял светецът е трудно да се каже – по онова време славянски са били освен манастирите Зограф, “Св. Пантелеймон” и Хилендар, също и “Св. Павел”, Филотей, Ксенофонт, Григориат, Симоно-Петър, Ксиропотам{{Аѳонскiй патерикъ или жизнеописанiе святыхъ на святой Аѳонской горѣ просiявшихъ. (Изд. 7-ое.) Ч. II, М., 1897, с. 171. Атонските монаси книжовници от славянски произход понякога се заселвали и в гръцки манастири, където имали възможност да ползват богатите им библиотеки. Известно е, че в Лаврата на св. Атанасий са преведени и написани много славянски книги. (Вж. “Первое путешествiе въ синайскiе монастыри архим. Порфирiя Упенскаго”. СПб., 1856, с. 215-216.)}}. Мнозина изследователи са склонни да приемат, че повечето време бъдещият светител е прекарал в манастира “Св. Павел”, където по-късно се подвизава и неговият племенник.

По време на своето пребиваване в градината на Пресвета Богородица св. Киприан продължава да поддържа връзки със своите единомислени събратя от България – запазеното послание на св. патриарх Евтимий “до монах Киприан, който живее на Света гора и проси да му се напише по някои църковни въпроси и да му се изпрати там”, е датирано от 70-те години на ХIV век. Двата въпроса, на които св. Евтимий дава изяснение са: 1) могат ли монасите да правят поклони в килията си през периода на Петдесетница и в 12-те дни между Рождество Христово и Богоявление и 2) как да се причастяват монасите със запасни дарове при липсата на свещеник. Естеството на зададените въпроси дава основание да се мисли, че част от живота си на Атон св. Киприан е прекарал в безмълвие, вероятно в някоя отделна килия. Св. Евтимий съветва своя събрат усърдно да посещава службите в храма, да се придържа към въздържанието, вярата, любовта, надеждата, смирението, плача, да подражава на живота на светците, да изпитва съвестта си, да се моли, да извършва ръчен труд и т.н. Тези добродетели съставляват първото стъпало на исихията, наричано “деяние”. Втората степен – “видение”{{Със славянския аскетически термин “видение” се обозначава онова възвишено състояние на очистената от страсти и облагодатена душа, при което тя в единение с Бога съзерцава непостижими божествени тайни. Този благодатен Божий дар получават редки подвижници с искрено смирение и сърдечна чистота, придобити посредством дейното усвояване на добродетелите, наричано в аскетиката “деяние”.}} – монахът може да достигне само ако изпълнява горепосочените добродетели.

На Света Гора той се запознава с Константинополския патриарх Филотей (Кокинос){{Константинополският патриарх Филотей приема монашество в Синайския манастир “Св. Екатерина”, а по-късно продължава своя подвижнически път на Атон. Последовател на исихазма, творец на църковни песнопения. През 1353 г. е избран за Константинополски патриарх, но през следващата година на катедрата е върнат патриарх Калист I. След кончината на последния отново става патриарх (1364-1376). Оставил е аскетически творби. В Константинополската Църква паметта му се празнува на 21 октомври (8 октомври, ст. ст.).}}, който по това време е свален от патриаршеския престол и е игумен на лаврата на св. Атанасий Атонски. Той също бил последовател на исихазма и любител на безмълвието. Общите възгледи и книжовна дейност създават между двамата здрави връзки, които остават завинаги и са от решаващо значение за по-нататъшния живот на св. Киприан. В манастира “Св. Павел” е запазен Псалтир, започващ със златна заставка, с големи позлатени букви в началото на катизмите и с надпис над полиелейните припеви: “Творение на кир Филотей”. Най-вероятно авторът е именно патриарх Филотей, а преводачът – св. Киприан.

След годините, прекарани в монашеските обители в дейно изпълнение на Христовите заповеди, в различни подвизи и духовни трудове, Господ извежда от пустинята този свят мъж, за да може той да послужи на спасението на мнозина.

В началото на 1370 г. св. Киприан е повикан в Константинопол от патриарх Филотей, за да започне ново служение на св. Църква. Една от първите му задачи е да подпомогне примиряването на Константинополската патриаршия с Българската и със Сръбската Православни църкви{{По това време взаимоотношенията между Константинополската и Българската патриаршия са обтегнати, тъй като константинополските патриарси се борели за подчинение на Българската Църква – вж. по-подробно: Станимиров, Ст. История на Българската Църква (3-то преработено и допълнено изд.). С., 1925, с. 82-85. Патриарх Калист I пък бил наложил през 1350 г. църковно отлъчване на Сръбската Църква, задето на събора в Скопле през 1346 г. Търновският патриарх и Охридският архиепископ провъзгласили сръбския архиепископ Йоаникий II за патриарх. (Аѳонскiй патерикъ…, с. 173-175.)}}. Той се справя с възложената задача, с което още повече спечелва доверието на патриарха. Но най-значителното дело на неговия живот е обединяването на Руската Православна Църква.

По това време Русия е разпокъсана на множество отделни княжества. Повечето князе се стремят да запазят и разширят властта си. Литовският княз Олгерд, хранещ амбицията да отдели своите поданици от Москва и в църковно отношение, си поставя за цел учредяването на отделна митрополия. Още през 1354 г. по негово настояване Константинополският патриарх Филотей ръкополага за Западна Русия отделен митрополит – Роман, който започва да се бори за разширяване на своята власт и върши редица противоканонични действия. Без благословението на Московския светител Алексий{{Светител Алексий, митрополит Московски (ок. 1292–1378) — велик светец на Руската Православна църква, чудотворец. На младини постъпва в Богоявленския манастир в Москва. По-късно става приближен на тогавашния митрополит на цяла Русия Теогност. През 1354 г. е ръкоположен в Константинопол за Всеруски митрополит. Две години по-късно, при свое пътуване до столицата на Византия, той по чуден начин се спасява от морска буря и в изпълнение на дадения в опасния час обет построява манастир на р. Яуза. Изцелява от слепота Тайдула, жената на хан Джанибек, а на подареното от нея място в Москва построява Чудовия манастир (в чест на чудото на св. арх. Михаил в Хони, на който ден станало изцелението). Светител Алексий е наставник на св. княз Димитрий Донски и е духовно близък на св. Сергий Радонежки. Паметта му се празнува на 25 февруари (12 февруари, ст. ст.).}} той служи в неговия диоцез, ръкополага клирици и др. под., за което е призован на църковен съд от Константинополския патриарх. След смъртта му през 1361 г. патриарх Филотей постановява занапред в църковно отношение литовската земя да не се отделя от Киевската митрополия, за да бъдат избягвани подобни смутове.

Десет години по-късно княз Олгерд изпраща до Константинополския патриарх писмо, в което обвинява тогавашния Московски митрополит св. Алексий, че пренебрегва Киев заради Москва. През 1373 г. патриарх Филотей изпраща св. Киприан в Русия за разследване на този въпрос. Както свидетелства патриаршеската грамота от 1389 г., задачата на специалния патриаршески пратеник се състояла в това “да помири князете помежду им и с митрополита”. По време на посещението си св. Киприан придружавал светител Алексий в неговата обиколка из епархиите.

По инициатива на патриарх Филотей и с благословението на всеруския митрополит през 1374 г. той изпратил от Вилнюс в Константинопол частици от мощите на тамошните мъченици Антоний, Иоан и Евстатий, за да бъдат прославени от Константинополската патриаршия{{За пренасянето на частици от мощите на виленските мъченици в Константинопол говорят всички известни славянски ръкописни пролози. В най-древните текстове на пролога (Белградски ръкопис № 356, ръкописен Миней от сбирката на Литовската Академия на науките във Вилнюс № 147, а също виенският ръкопис № 53) се посочва и годината, когато това е станало – 6882-а година от сътворението на света, което отговаря на 1374 г. сл. Хр. – Вж. по-подробно: Огицкий, проф. Д. К истории Виленских мучеников. – “Богословские труды”, Издание Московской Патриархии, Москва, 1984 г.}}.

Св. Киприан се справил със задачата така блестящо, че спечелил сърцата на тамошните люде. Княз Олгерд изпратил молба до Константинополския патриарх св. Киприан да бъде ръкоположен за Литовски митрополит. В същото послание владетелят отправил и заплахи, че ако не бъде ръкоположен отделен митрополит за Киев, Смоленск, Твер, Малорусия, Новосил и Нижни Новгород, те са готови да преминат към друга църква (т.е. римокатолическата), “която отдавна е отстъпила от правите догмати”{{Русская Историческая Библиотека, Т. IV, № 33, стлб. 201-204 – Цит. по Невена Дончева-Панайотова. Киприан – старобългарски и староруски книжовник. С., 1980, с. 69.}}.

В тази сложна обстановка, патриархът и ръководеният от него събор поемат “средния път”. За да не допуснат отпадането на такива големи области от Православната вяра, те се съгласяват да ръкоположат отделен Киевски митрополит. В същото време, ратувайки за единството на Руската Църква, патриарх Филотей извършва ръкоположението с уговорката, че след смъртта на 84-годишния митрополит Алексий новохиротонисаният от тях владика Киприан ще стане митрополит на цяла Русия. Ето какво се казва в патриаршеската грамота относно съображенията да се вземе такова решение: “Като се съсредоточи и събра духом, призова избрани архиереи и се възползува от техните съвети и убедителни съображения, той (патриархът – в ск.н.) избира в тази работа средния път, а именно: като се има предвид такъв голям народ (т.е. православното население на Западна Русия – в ск.н.) да не остане без архипастирско наблюдение и да не изпадне в окончателна беда и душевна погибел чрез присъединяване към чужда църква, патриархът прибягва към крайна мярка на снизходителност по отношение на просителите – ръкополага гореспоменатия кир Киприан за Киевски, Руски и Литовски митрополит, т.е. за тези места, които в продължение на много години митрополит кир Алексий е оставял без внимание. А за да се запази и в бъдеще древното устройство на Русия, т.е. за да бъде тя отново под властта на един митрополит, със съборно деяние законополага след смъртта на кир Алексий кир Киприан да получи цяла Русия и да бъде единствен митрополит на цяла Русия. И сега тази митрополия не се разделя на две, защото ръкополагането на кир Киприан е дело на уважителна причина и неотложна нужда, предизвикано от стремежа да не бъде предаден цял един народ на погибел, а това – да има един митрополит за цяла Русия – го изискват и правото, и ползата, и обичаят.”{{Пак там, с. 203-204.}}

Митрополит Киприан бил ръкоположен в архиерейски сан на 2 декември 1375 г. В Русия пристигнал на 9 юни следващата година и се отправил за Киев. Оттам в Москва пристигнали двама патриаршески пратеници – Георги Пердика и Иоан Докиан, които имали за задача най-вероятно да обяснят причините за поставянето на Киевския митрополит. По онова време литовският княз Олгерд бил в обтегнати отношения с московския княз Димитрий – той се борел с него за влияние над останалите руски княжества и дори извършил три похода в московските владения, като стигнал до самия престолен град. По тази причина княз Димитрий Иванович не искал и да чуе в Москва да дойде митрополит, който преди това е бил в Литва и е издигнат на катедрата по молба на неговия враг. Той не можел да приеме митрополит Киприан и по още една причина. Осиротял откъм баща едва 10-годишен, той израснал под духовните грижи и възпитанието на св. Алексий, без чието благословение не предприемал нито една важна стъпка в своя живот. Затова чрез своите пратеници князът задал на св. Киприан следния въпрос: “Почто ставишися на живого митрополита? (Защо си поставен при жив митрополит?)”{{Русская летопись по Никонову списку. СПб., 1767—1792, ч. 4, с. 48; Книга степенная царского родословия, содержащая историю российскую с начала оныя до времен государя царя и великого князя Иоанна Васильевича. Сочинена трудами митр. Киприана и митр. Макария; Напечатана под смотрением Герарда Фридерика Миллера. М., 1775, ч. 1, с. 465. – Цит. по митр. Макарий (Булгаков). История Русской Церкви. Т. III. Кн. 4, Изд. Спасо-Преображенского Валаамского монастыря, М., 1994.}}

За дейността на св. Киприан в Западна Русия през двете години, в които управлявал тамошната митрополия до смъртта на св. Алексий, научаваме от второто му послание до св. Сергий Радонежки и до неговия ученик и племенник Симоновския игумен Феодор{{Основател на Симоновския манастир в Москва, по-късно – архиепископ Ростовски. Паметта му се празнува на 11 декември (28 ноември, ст. ст.).}}. В него той пише с горчивина: “Обвинява ме (княз Димитрий — в ск.н.), че първо съм бил в Литва. И какво зло съм извършил, бидейки там? Макар да съм бил в Литва, обаче много християни съм освободил от горчив плен, мнозина от ония, които не са познавали Бога, чрез нас познаха истинския Бог и дойдоха в православната вяра чрез свето кръщение. Свети църкви издигах, християнството утвърждавах, църковни места, запуснати от много години, възстанових. Литовският Новий Городок отдавна беше отпаднал и аз го оправих… Във Волинската земя също колко години Волимерската епископия беше стояла без владика, беше запусната — там и владика поставих, и мястото изправих.”{{Второ послание на св. Киприан до св. Сергий Радонежки и Симоновския игумен Феодор. – Цит. по: Сергей Соловьев. История России с древнейших времен – [http://www.hronos.km.ru/libris/solov0_00.html]}}

След кончината на св. Алексий започва нов период от живота на митрополит Киприан, изпълнен със скърби, които той смирено приема като наказание за своите грехове{{Както самият той възкликва в житието на св. Петър, митрополит Московски: “Но когато дойдох в руската земя, колко противни неща ми се случиха заради моите грехове!”}}. Когато се отправя към Москва, за да заеме митрополитската катедра, княз Димитрий Иоанович изпраща воини да го хванат и върнат назад{{Тази постъпка на св. Димитрий е обяснима – той виждал в св. Киприан избраник на своя отколешен враг Олгерд, още повече че самият Олгерд на времето по подобна причина не приел московския светител Алексий. Княз Димитрий смятал, че от самото начало св. Киприан користно се е стремял да заеме мястото на Всеруски митрополит и че за постигане на тази цел е наклеветил св. Алексий пред Константинополския патриарх — неща, които били съвсем чужди на духовно издигнатия любител на безмълвието свт. Киприан. – По митрополит Макарий (Булгаков). Пос. съч.}}. Какво са претърпели той и неговите спътници, научаваме от същото му послание: “А той постави над мен мъчител, проклетия Никифор. И кое зло остана, което той да не извърши над мен? Хули и поругания, насмешки, грабеж и глад. През нощта ме заключи, гол и гладен, та и до днес страдам от студа на онази нощ. Моите слуги, освен всичкото зло, което им сториха, ги пуснаха на хилави кранти без седла … и ги изведоха от града, като им ограбиха дори ризите, ножовете … обувките, даже и шапките не им оставиха!…” В тежкото изпитание, което го постигнало, св. Киприан проявил евангелско незлобие към владетеля. След като споделя със св. Сергий и св. Феодор неизменната си добронамереност към княза, молитвите си за него и за семейството му, светителят пише: “Бог знае, че от чисто сърце обичам Великия княз Димитрий и до края на живота си ще му желая доброто”{{Второ послание на св. Киприан до св. Сергий Радонежки и св. Феодор от 23 юни 1378 г.}}.

Още преди кончината на московския митрополит св. Алексий св. княз Димитрий пожелал да издигне за негов наследник презвитера Митяй – вероятно духовник на княза и пазител на неговия печат. За целта този начетен свещеник с величава външност спешно бил постриган в монашество с името Михаил и още същия ден провъзгласен за архимандрит на московския Спаски манастир. Св. Алексий, който прозрял духовната му нищета, отказал да го благослови за свой наследник. Като единствен подходящ кандидат за Московската катедра той виждал св. Сергий Радонежки, но преподобният, поради дълбокото си смирение, не се съгласил  да поеме бремето на първосветителството. От своя страна преп. Сергий убеждавал княз Димитрий Иоанович да приеме св. Киприан, като посочвал вредните последствия, до които ще доведе разделянето на руската митрополия{{Житие и подвиги преподобного и богоносного отца нашего Сергия… Глава ХIV. Друг святителей. – [http://sputnik.mto.ru/Resurs/rgb_sh/nikon/chap14.htm] }}. Човешките страсти обаче дали друг ход на историята. Според Акта на Константинополския събор от 1389 г. тогавашният патриарх Макарий, узнавайки, че Митяй е любимец на Великия княз, побързал да му изпрати грамоти, с които му предавал Руската Църква още преди ръкополагането му в архиерейски сан, като го канел в Константинопол за ръкоположение{{Това обстоятелство, напълно неизвестно от руските летописи, се споменава в Акта на Константинополския събор от 1389 г. То може отчасти да се обясни и с неразположението на Константинополския патриарх Макарий към неговия предшественик — патриарх Филотей, който издигнал на Киевската катедра митрополит Киприан, познавайки добродетелния му живот и книжовна дейност. (Acta Patriarchatus Constantinopolitani [1315—1402]. Ed. F. Miklosich, I. Muller. Vindob., 1860, t. 2, р. 120). – Цит. по: Митрополит Макарий (Булгаков). Пос. съч.}}. Така се обяснява и обстоятелството, че архим. Михаил (Митяй) завзел митрополитския дом, облякъл митрополитската мантия, сложил белия клобук и започнал да се разпорежда и държи жестоко с цялото духовенство, включително и с епископите. Заради разпуснатото му и безчовечно поведение клирът и народът намразили Митяй и всички се оплаквали от него{{Полное собрание русских летописей (Изд. Археограф, комиссией). Т. 8: Продолжение летописи по Воскресенскому списку, с. 28, 29; Русская летопись по Никонову списку. Ч. 4, с. 66, 67. – Цит. по Митрополит Макарий. Пос. съч.}}. Митяй настоял князът да свика събор на епископите, които да го поставят за митрополит на цяла Русия. Съборът, състоял се вероятно в началото на 1379 г., не дал очаквания от него резултат – известният със своя благочестив живот Суздалски епископ Дионисий{{Св. Дионисий Суздалски бил постриженик на Киевопечорската лавра и основател на Възнесенския манастир до Нижни Новгород. Негови ученици са преподобните Евтимий Суздалски, Макарий Желтоводски и Павел Високий. Паметта му се празнува на 28 октомври (15 октомври, ст. ст.) и 8 юли (26 юни, ст. ст.).}} единствен от всички събрани архиереи дръзнал да заяви на княза, че подобно издигане на митрополит е противоканонично.

Взето било решение Митяй да замине за Константинопол и да приеме там ръкоположение. За целта княз Димитрий му дал няколко чисти листа, подпечатани с царския печат “в случай на нужда”, както и право да взема от негово име назаем пари от тамошните търговци. На 20 юли 1379 г. Митяй, придружаван от голяма свита, напуснал Москва, за да не се върне повече в нея. Делегацията била пропусната от хан Тюлюбек{{Лет. Типограф., стр. 144; Русская летопись по Никонову списку. Ч. 4, с. 63; О достоверности Ханск. Ярлыков Григорьева, стр. 73 и 86. – По: “Житие Святителя Дионисия архиепископа Суздальского, основателя Нижегородского Печерского монастыря (ок. 1300—1385)” – [http://www.pechory.nne.ru/dionisiy.php].}}, племенник на Мамай, след което се качила на кораб и през Черно море достигнала Босфора. По неизвестни причини Митяй умрял, когато пред очите му вече се виждал престолният град. Летописецът съобщава, че “по време на неговата болест корабът изведнъж се заковал на едно място, без никаква видима причина. И докато другите морски съдове безпрепятствено плавали напред-назад, той, сякаш удържан от невидима ръка, не помръдвал от мястото си, въпреки попътния вятър и въпреки всички усилия на моряците. Когато Митяй умрял и с ладия изнесли тялото му в Галата, за да бъде погребан там, корабът веднага тръгнал по своя път”{{Житие и подвиги преподобного и богоносного отца нашего Сергия… Глава ХIV. Друг святителей. – [http://sputnik.mto.ru/Resurs/rgb_sh/nikon/chap14.htm]}}. Тази смърт предизвикала обрат в развитието на събитията. Намиращите се на кораба московски пратеници решили да не се връщат в Русия без митрополит. На една от празните грамоти те написали от името на княза молба до Константинополския патриарх да ръкоположи за митрополит переяславския архимандрит Пимен – един от тримата архимандрити, участващи в делегацията. С така стъкменото прошение те се явили при патриарха.

По това време в Константинопол се намирал и митрополит Киприан. На това свое пътуване до царствения град той се решил още през есента на предишната година, като обяснява своите подбуди за него в третото си послание до св. Сергий и св. Феодор от 18 октомври 1378 г. така: “Не търся слава, нито богатство, но своята митрополия, която светата Велика Божия Църква ми е предала. Най-вече желая мир и съединение църковно и християнско”.

Тъкмо на път за Константинопол, вероятно през пролетта на 1379 г., св. Киприан минал през България и се отбил в родното си Търново. Там той бил посрещнат от своя сподвижник св. патриарх Евтимий заедно с цялото население. Митрополит Григорий Цамблак, по това време юноша, заедно с баща си Гавриил, също участвал в тържественото посрещане. Тридесет години по-късно той го описва в Похвалното си слово за св. Киприан така: “И втурнаха се внезапно множество жители от града, сякаш някакъв порой, стичащ се на посрещането му… Оставиха пазачите жилищните складове, не бяха затворени продавниците от търговеца, търкаляше се по пазара продаваното. Едно желание гореше у всички и един устрем: заедно всички да излязат и съвсем никой да не остане в града. Слугите изоставиха грижите за господарите си, майсторите напуснаха делата си… Така и девойката, която не биваше да излиза, тичаше, преодолявайки срама… Защото не само като поучаваше или проповядваше, но и със самия си вид, той беше способен да влее в душата на съзерцаващите го поука и всевъзможни добродетели…”{{Митрополит Григорий Цамблак. Похвално слово за митрополит Киприан. – Цит. по: Стара българска литература. Т. II. Ораторска проза, С., 1982, с. 211.}} Самият митрополит Киприан се изпълнил с голяма радост като виждал Отечеството си така добре управлявано в църковно отношение от свети Евтимий. Това било за него голяма утеха сред изкушенията, които претърпял по пътя.

Когато пристигнал в Константинопол, заварил там държавни и църковни неуредици – патриаршеския престол заемал Макарий, издигнат от император Андроник IV. Скоро след това император Иоан V Палеолог си възвърнал властта. Бил свикан събор, който низвергнал Макарий. “На същия събор бях и аз заедно с другите светители и заедно с тях подписах свитъка за неговото низвергване” – отбелязва св. Киприан. Поради обсадното положение на града той прекарал в Константинопол тринадесет месеца, както научаваме от написаното от него житие на св. Петър, митрополит Московски{{Св. Петър, митрополит Киевски и Всеруски (1308- 1326) – 12-годишен постъпил в манастир, където се подвизавал усърдно и се научил на иконопис. По-късно основал манастир на р. Рата. След кончината на Всеруския митрополит св. Максим някой си архимандрит Геронтий искал да завземе неговото място. По настояване на Великия княз на Галиция Георгий Лвович св. Петър заминал за Константинопол, за да бъде ръкоположен за митрополит. Божията Майка във видение известила на Геронтий, че игумен Петър ще бъде новият митрополит. Още с влизането на преподобния в патриаршеския дворец мястото се изпълнило с благоухание, а когато го хиротонисали за архиерей, той целият просиял от светлина. В пастирското си служение претърпял много клевети и гонения, но въпреки това запазвал благодушие, смирение, търпение и незлобие. Стараел се да помирява князете, които по това време постоянно враждували помежду си. По негов съвет княз Иоан Даниилович построил в Москва (тогава още малко градче) първия каменен храм “Успение Богородично”. Светителят пророчески предрекъл издигането и прославянето на града за усърдието на жителите му към Божията Майка. Заради дивното си чудотворство той бил прославен като светец още от своя приемник, митрополит Теогност. Паметта му се празнува на 3 януари (21 декември, ст. ст.).}}.

Избраният през юни 1380 г. патриарх Нил започнал своето светителско служение с разглеждане на заплетения въпрос за Руската Църква. Първоначално той отказал да изпълни молбата на княжеските пратеници: “Тази грамота беше представена пред целия събор, която като прочетоха царят и патриархът, отговориха на Русия и рекоха: “Защо руският княз пише за Пимен? Русия има готов митрополит – Киприан, когото отдавна е поставил Преосвещеният патриарх Филотей. Него и ние изпращаме на руската митрополия. А освен него не е нужно друг да поставяме.”{{Цит. по: Дончева-Панайотова, Н. Пос. съч., с. 85.}}

Като видели своя неуспех, руските пратеници заели от източните и от генуезките търговци 20 000 сребърника{{Полное собрание русских летописей (Изд. Археограф, комиссией). Т. 8: Продолжение летописи по Воскресенскому списку. СПб., 1859, 31-32; Русская летопись по Никонову списку. Ч. 4, с. 75, 76.}} и щедро ги раздали там, където срещнали ръка, отворена за неправедна придобивка. И тогава, уви, съборът взел следното несправедливо решение: митрополит Киприан да бъде лишен и от Киевската, и от всеруската митрополия, понеже е заел този престол с лъжа и е ръкоположен незаконно, още докато митрополит Алексий е бил жив, и само по снизхождение да бъде оставен за митрополит на Малорусия и Литва. Пимен пък да бъде ръкоположен за Киевски и Всеруски митрополит.

По това време св. Киприан бил обхванат от тежки болести, но бил изцелен от тях по чуден начин от св. Петър, митрополит Московски, когото той особено почитал и призовавал често в молитвите си. Като видял каква неправда се готви, светителят не дочакал събора и, без да се сбогува с никого, си заминал за Литва. Скоро обаче обстоятелствата в Русия се променили.

На 8 септември 1380 г. станала знаменитата Куликовска битка между мамаевите пълчища и руското войнство, която обърнала историята на цяла Европа. Митрополит Киприан проявил голяма съпричастност към съдбата на своята втора родина и с това доказал верността си на делото за обединяване на разпокъсаната руска земя. По негово благословение литовските князе Андрей и Димитрий Олгердович заедно със 70 000 войници преминали на служба при Великия московски княз непосредствено преди Куликовската битка. Тяхното участие в сражението до голяма степен повлияло на победоносния изход. Има предположения, че под влияние на св. Киприан и силният съюзник на Мамай – литовският княз Ягайло Олгердович, закъснял за битката, което много спомогнало за нейния благоприятен завършек{{Артемьев, Алексей. Святитель Киприан митрополит Киевский и всея Руси. Изд. Сретенского монастыря, М., 2006, с. 21.}}.

Когато св. княз Димитрий Донски разбрал за кончината на своя любимец Митяй, отказал да приеме Пимен и сам изпратил новия си духовен отец, Симоновския игумен Феодор, да покани митрополит Киприан в Москва. На празника Възнесение Господне, 23 май 1381 г., светителят бил посрещнат тържествено от самия Велик княз, духовенството, болярите и безброен народ. Седем месеца по-късно, когато Пимен, връщайки се от Константинопол, стигнал Коломна, княз Димитрий наредил да го изпратят на заточение, без да му позволи да стъпи в Москва.

Митрополит Киприан веднага горещо се заловил за своите първосветителски задължения. Той установил в Москва да се почита паметта на св. Александър Невски, който, от една страна, бил пряк роднина на княз Димитрий, а от друга – победител на шведските и ливонските рицари. При тогавашната жестока борба на Литва срещу кръстоносците, това събитие подействало въодушевяващо за православните.

По същото време светител Киприан написал цял цикъл съчинения, посветени на св. митрополит Петър – негово житие, служба, молебен канон и похвално слово.

Скоро обаче политическата обстановка отново се променила. През август 1382 г. хан Тохтамиш пленил и опустошил Москва. Митрополит Киприан, който два дена преди нападението на татарите се завърнал от Новгород в Москва, заварил там такава анархия, че счел за по-благоразумно да напусне града и да отиде в Твер. Той взел със себе си и Великата княгиня Евдокия, съпруга на Димитрий{{Петрушко, Владислав. Святитель Киприан. Русская Церковь в период его первосвятительства (Лекция 10-ая из курса лекций “История Русской Церкви”) – [http://www.rusk.ru/st.php?idar=19136; http://www.sedmitza.ru/index.html?sid=77&did=37308&p_comment=belief&call_action=print1%28sedmiza].}}, избавяйки я с това от сигурна гибел. Княз Димитрий пък потърсил убежище в Кострома. Ала когато бурята отминала, той укорил митрополита, че е напуснал столицата в такъв тежък момент и му заявил, че не желае повече той да бъде негов архипастир. Всъщност самият княз Димитрий едва ли е имал право да го упреква – най-вероятно той е сторил това, понеже митрополитът потърсил убежище във враждебния на княза Твер.

Великият княз върнал Пимен от заточение и го поставил на Московската катедра. Но само след няколко месеца той поискал да възведе в митрополитски сан по-достоен кандидат и избрал същия Суздалски епископ Дионисий, тогава вече архиепископ, който на времето се бил противопоставил на срещу издигането  на Митяй за митрополит. За да защити Руската Църква от това зло, през 1379 г. св. Дионисий отишъл при патриарх Филотей в Константинопол. Там той проявил голяма ревност по православната вяра, по точното спазване на каноните, по монашеското благочестие и добродетелността. Патриархът оценил достойнствата му и го издигнал в архиепископски сан. Патриаршеска грамота, издадена по този случай, свидетелства за него следното: “Ние го намерихме достоен за всяка похвала: видяхме неговия пост и сълзите му, молитвата и милостинята, и всичко, с което се окачествява духовният Божий човек. Той присъства на петия събор, духовно беседваше с епископите за Свещеното Писание, при което показа ревност към вярата и дълбоко разбиране на свещените правила. Затова и е удостоен с почетен сан…”  

Едва завърнал се от Константинопол в края на 1382 г., през юни следващата година архиепископ Дионисий заминал обратно, носейки княжеското писмо с молба приносителят да бъде възведен в сан на всеруски архипастир. Така патриарх Нил ръкоположил за Русия трети митрополит{{Някои историци обясняват това с факта, че св. Дионисий е разказал в Москва как патриарх Нил е ръкоположил митрополит Пимен срещу подкупи, при което, за да заглади вината си, патриархът веднага ръкоположил новия кандидат (Петрушко, Владислав. Святитель Киприан…).}}. При това той изпратил и двама свои митрополити, за да разследват действията на Пимен. По обратния път към Москва обаче св. Дионисий бил задържан от киевския княз Владимир Олгердович и останал в Киев под стража до самата си кончина (15 октомври 1385 г.).

Скърбите на светител Киприан, произтичащи от неканоничното съперничество на митрополит Пимен, продължили още четири години – до кончината на последния, при което му се наложило още веднъж да пътува до византийската столица. През 1389 г. патриарх Антоний IV свикал по този въпрос събор, на който били потвърдени низвержението на Пимен и избирането на митрополит Киприан за архипастир на Киев и на цяла Русия.

По такъв начин едва четиринадесет години след своето ръкоположение в митрополитски сан, в продължение на които той светителствал в Москва само около осемнадесет месеца, св. Киприан най-накрая станал действителен митрополит на цяла Русия. На 1 октомври 1389 г., Покров на Пресвета Богородица, той тръгнал от Константинопол, а на 6 март 1390 г., неделя Кръстопоклонна, съпровождан от руски и гръцки архиереи пристигнал в Москва. Великият княз Василий Димитриевич заедно с целия синклит и народа посрещнал многострадалния 60-годишен старец с голяма любов.

Настъпването на този мирен период от живота на светеца му дало възможност да разгърне в значително по-широк мащаб ония съзидателни дела, към които от самото начало на архипастирската си дейност той всячески се стремял.

Съзнавайки значението на единството на руската държава, той се постарал с всички сили да съдейства за обединение на руските земи. През тази епоха югозападните руси били подложени на постоянна пропаганда и нападения от страна на римокатолиците. От изток пък напирали татарите мюсюлмани. Св. Киприан отделял особено внимание на Западна Русия, поради което прекарал там още близо четири години (1396-1397 и 1404-1405) в уреждане на църковния живот. След брака между литовския княз Ягайло и дъщерята на полския крал Ядвига, Полша и Литва станали една държава, в която господстваща религия бил римокатолицизмът. Православните християни, макар и мнозинство, били подлагани на дискриминация във всички области на обществения живот. Светителят се потрудил да сближи литовския княз Витовт с Великия княз Василий Димитриевич, вследствие на което последният сключил брак със София Витовтовна. От Галицка Русия св. Киприан успял да върне към Руската Църква Холмската и Владимиро-Волинската епархии. Галицката и Перемишлската били върнати по-късно от неговия приемник по катедра, св. Фотий{{Св. Фотий, митрополит Московски и Всеруски (1341–1431). Грък от Монемвасия, избран за митрополит през 1408 г. Претърпял много скърби от Московския и от Литовския княз. Борил се с ереста на стриголниците в Псков, възстановявал църкви, помагал на бедните и се грижил с всички сили за Руската Църква. Поучавал миряните също да се молят с Иисусовата молитва. Неговите мощи били намерени нетленни заедно с мощите на св. Киприан. Паметта му се празнува на 15 юли (2 юли, ст. ст.) и на 9 юни (27 май, ст. ст.).}}. Така, полагайки големи усилия и трудове, митрополит Киприан успява да обедини в църковно отношение Велика Русия, Мала Русия и Литва и да запази това единство ненарушимо до самата си кончина.

Св. Киприан отделял немалко внимание на епископите, които проявявали стремеж към отцепничество – на едни давал разяснения пред специално свикани събори, на други изпращал грамоти, послания, наставления, в които пояснявал въпроси от каноническото право и църковния устав. Ръкоположил и нови епископи за различни руски градове.

През юни 1390 година той посетил Твер, където участвал в съда над Тверския епископ Евтимий, а на негово място ръкоположил своя архидякон Арсений.

Една от най-трудните задачи била да спечели Велики Новгород – макар там да го приемали и изслушвали, но отказвали да се подчинят на съда на митрополита. Години наред св. Киприан се борил с тяхното непокорство. През 1395 г. той разширил правата на Новгородския епископ и над Псков, с което го спечелил за каузата на единението.

Св. Киприан се занимавал и с църковно строителство. В своята резиденция Голенишчево{{Голенишчево ­– местност на десния бряг на р. Сетуня при сливането й с р. Раменка, която сега се пада в югозападната част на Москва. От XIV в. тук е имало село под това име, където до ХVIII в. се е намирала имот, принадлежащ на московските митрополити и патриарси. (Енциклопедия “Москва” – http://slovari.yandex.ru) Това място и до ден-днешен е запазено в своя първоначален вид. Сега там се намира посолството на Република България в Русия.}}, недалеч от Москва, той построил църква в чест на светите три светители{{Ангелов, Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. Ч. I, 1958, с. 178.}}. Никоновият летопис съобщава и за храм “Преображение Господне”, построен от светителя до Светото езеро (Владимирска област), където той понякога се оттеглял за книжовни занимания{{Никон. лет., V, 37.}}.

Монахолюбивият митрополит покровителствал монашеството и обителите. По време на неговото светителстване са построени много манастири, а с непосредственото му съдействие – Сретенският в Москва (1397 г.) и Савино-Сторожевският (1404–1405 г.) до Звенигород, подпомогнати са и много други обители. Св. Киприан съдействал за възстановяване дейността на разграбената при татарското нашествие през 1399 г. Киевопечорска обител.В различните си послания и поучения той отговарял на въпроси от областта както на богослужението, така и на манастирския ред във вътрешно и външно отношение.

С името на светител Киприан е свързано и избавлението на Москва от Тамерлан. През 1395 г. непобедимият хан нахлул в руската земя. Когато се насочил към Москва, Великият княз Василий Димитриевич излязъл насреща му, но било ясно, че силите са неравни. Св. Киприан благословил княза и неговите воини, а народа призовал към пост и молитва. След това по Божие вдъхновение изпратил във Владимир благоговейни клирици и миряни, които с тържествено литийно шествие да пренесат в Москва най-великата светиня на страната – Владимирската икона на Пресвета Богородица. Целият град се стекъл да посрещне светинята на Кучково поле и всички със сълзи на очи се молели пред нея на Божията Майка за спасението на Русия. По това време Тамерлан дремел в шатрата си. Изведнъж му се явила величествена Жена, Която му заповядала веднага да обърне войските си назад. В ужас Тамерлан се събудил, повикал своите съветници и им разказал своето видение. Те му обяснили, че това е Божията Майка, Закрилницата на всички християни. Още на следващия ден, 27 август, изплашеният Тамерлан обърнал войските си на юг, без да направи никакъв опит да превземе беззащитната Москва. Нещо повече: той започнал внушителен разгром на Златната Орда. Всички степни градове на Ордата, враждебни на християнска Русия, били разграбени и унищожени само за една година. С това Златната Орда престанала да съществува като държава, което имало огромно значение за руската страна. В знак на благодарност за дивното чудо, на мястото, където московчани посрещнали Владимирската икона, св. Киприан построил Сретенския манастир (от “сретение” – “посрещане”) и установил ежегоден празник на този ден, 26 август, с пренасяне на иконата с литийно шествие от Успенския катедрален храм в Кремъл до Сретенския манастир.

Друго важно дело в живота на св. Киприан е въвеждането на Иерусалимския устав в Руската Православна Църква. Отначало в Русия бил приет Студийският църковен устав, изработен от св. Теодор Студит († 826 г.) и господстващ във Византия до края на ХI в. Но в периода ХI–ХIV в. постепенно из целия православен Изток и у южните славяни се утвърдил Иерусалимският църковен устав на преп. Сава Освещени († 532 г.). Богослужебните книги, които се получавали в Русия от Византия, били пригодени към Иерусалимския устав; свещениците и епископите, идващи в Русия, също били свикнали да служат по него. Оттук възниквали недоумения и спорове, които понякога придобивали остър характер и се очертала необходимостта от преглед на богослужебните книги с цел тяхното съгласуване с Йерусалимския устав{{Киприан (святой митрополит киевский) – [http://www.hi-edu.ru/Brok/01111194.htm].}}. Св. Киприан не само снабдил Руската Църква с устава (като отчасти сам го превел от гръцки, а отчасти използувал налични славянски преводи), но и преписваните и съставяните от него богослужебни книги пригаждал към изискванията на този устав. Същевременно изпратил и обяснения по въпроси из областта на богослужебната практика, свързани с устава, на много духовни лица – епископи, монаси и свещеници.

Заслуга на св. Киприан е въвеждането и в Русия на традицията да се провъзгласява  анатема срещу еретиците в Неделя на Православието{{Артемьев, А. Пос. съч., с. 26.}}, както и празнуването паметта на св. Григорий Палама{{Св. Григорий Палама е прославен от Константинополската патриаршия на събора през 1351 г. по инициатива на св. патриарх Филотей, който и написва службата в негова чест.}} във втората неделя на Великия пост.

На него се приписва и въвеждането в Руската Църква, под влияние на източната практика, на обичая да се вмъква в анафората{{Анафора – централна част на православната литургия, по време на която св. Дарове се пресъществяват в Тяло и Кръв Господни.}} тропарът на трети час преди пресъществяването на св. Дарове{{Ульянов О. Г. Была ли литургическая реформа при митрополите Алексии в Русской Православной Церкви // Восточная Европа в древности и средневековье. Проблемы источниковедения. XVII Чтения памяти В. Т. Пашуто и IV А. А. Зимина. М., 2005. Сс. 268–271. – Цит. по: Ульянов О. Г. Влияние Святой горы Афон на особенности почитания Святой Троицы при митрополите Киприане (к 600-летию преставления святителя) // Человек верующий в культуре Древней Руси. Материалы международной конференции СПбГУ 5–6 декабря 2005 г. Спб., 2005. Сс. 88–100.}} с цел да се подчертае особената роля на Светия Дух, както и участието на цялата Света Троица в Тайнството Евхаристия{{Ульянов О. Г. Влияние Святой горы Афон на особенности почитания Святой Троицы при митрополите Киприане (к 600-летию преставления святителя)… По-подробно за внасянето на този тропар в епиклезата и различията в отделните поместни църкви виж у архим. Киприан (Керн). Евхаристия. Париж, 1946 г.}}.

Името на св. Киприан е свързано и с така нареченото “второ южнославянско влияние” в Русия. Именно по негово време балканските страни падат под турско робство и започва емиграция на духовната и светската култура на север. По Божий промисъл плодовете на втория златен век на българската литература били пренесени в Русия, за да се върнат обратно в България по време на турското робство, когато в нашите земи не е имало възможност за свободно развитие на усилена книжовна дейност. Св. Киприан дарил на руския народ много преводи, извършени от български и от сръбски книжовници, както на богослужебни книги, така и на различни душеспасителни четива.

Светителят бил истински покровител на староруската книжнина и всецяло съдействал за нейното развитие. Десетки приписки към ръкописи, създадени през ХIV в., свидетелстват, че те са били извършени с неговото благословение и повеление{{Например, “Микулино” четвероевангелие от 1392 г.; Евангелие от 1393, преписано от дякон Спиридон; Тактикон на Никон Черногорец, Новгородски препис от 1397 г.; ръкопис № 7 от Успенския катедрален храм в Москва от 1403 г.}}. В приписката към ръкопис ¹ 7 от Успенския катедрален храм в Москва от 1403 г. се казва: “… при Светейшия и Преосвещен Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия, с неговото благословение и повеление, беше написана тази книга … С чието благословение руската земя прие дълбок мир, Божията Църква се облече с изтъканата свише одежда на Православието и с изправлението на книгите и неговото учение свети по-ярко от слънчеви зари и се напоява като от вечнотечащ извор.”{{Цит. по: Дончева-Панайотова, Н. Пос. съч., с. 103.}}

В какво се изразява това книжно изправление? То засягало преди всичко богослужебните книги. Св. патриарх Евтимий и св. Киприан, възпитаници на една и съща духовна и книжовна школа, изисквали богослужебните книги да се преписват само от компетентни лица, като се спазват стриктно правописните и езиковите особености на преписвания текст{{Горский, А. и К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. М., 1869, отд. III, ч. 1, с. 11-12 – Цит. по: Дончева-Панайотова, Н. Пос. съч., с. 104.}}.

В стремежа си да снабди Руската Църква само с поправени текстове, отговарящи на гръцките оригинали, той пренася в новата си родина преведени, сверени и поправени вече в Търново книги и организира тяхното размножаване от руските книжовници. Самият той преписва няколко основни книги – Псалтир с последования, Служебник, Требник, Лествицата, съчиненията на св. Дионисий Ареопагит.

Друга заслуга на първосветителя е, че той донася и разпространява в Русия някои съчинения на писатели от българските земи. Такъв е случаят с тълкованието на Четириевангелието от бл. Теофилакт Български. Според изследователите благодарение на митрополит Киприан в руската книжнина се появяват житията на св. Иоан Рилски, св. Петка Търновска, св. Иоаким Осоговски, които до ХV в. са непознати там. Той пренася и Евтимиевата редакция на Синодика, необходим за уреждането на редица канонически и богослужебни въпроси.

Като първойерарх на Руската Православна Църква митрополит Киприан се стреми да запази своето паство от еретически отклонения. По тази причина той съставя списък на забранените от Църквата книги, който за първи път е поместен в неговия молитвеник.

Сред преводните трудове на св. Киприан са и няколко молитви и канони от Константинополския патриарх Филотей, а също и неговият ÄéÜôáîéò ô\ò èåßáò Ëåéôïõñãßáò (Последование на Божествената Литургия). С неговото име се свързва и преводът от гръцки на “Специална молитва към Светия Дух” на Петдесетница от същия автор, която се намира в служебника.

Св. Киприан се проявява като даровит, самобитен и плодовит духовен писател. Той пише послания, поучения и грамоти, от които до нас са достигнали: три послания до преподобните Сергий Радонежки и Феодор Симоновски, едно послание до игумена на Висоцкия манастир Атанасий, поучения към псковското и новгородското духовенство.

Той участва в създаването и редактирането на Московския летописен свод от 1409 г. Под негово ръководство, редакция или съавторство възникват няколко забележителни творби от т. нар. “Куликовски цикъл” – “Задонщина”, пространните редакции на летописната “Повест за куликовската битка”, “Повест за нашествието на Тохтамиш”, “Слово за живота и смъртта на Великия княз Димитрий Иванович, руския цар”, както и справочния “Списък на руските градове, далечни и близки”. А в житието му се казва: “… и пишеше книги със своята ръка, за душевно наставление; преписа [решенията на] съборите, станали в Русия, много жития на руски светци и степените на Великите руски князе; други пък [книги] – за наставление, за правдите и съда, както и руския летопис – от началото на руската земя всичко по ред, и като събра много книги, заръча на Спаския архимандрит Игнатий да ги довърши”.

Към самостоятелните му произведения се отнасят и една негова стихира на Успение Богородично, запазена в някои ръкописни стихарари, и съставената от него “молитва опростителна за греховете на царя, на княза и на всеки християнин”, написана в Луцк и прочетена за първи път над гроба на Луцкия княз Димитрий. През 1402 г. св. Киприан и Великият княз Василий намерили, утвърдили и размножили древния Номоканон, съдържащ Устава на Ярослав, Съдебника на гръцкия цар Константин и Устава на княз Владимир за църковните съдилища и десетините{{Куцаров, Петр. Киприан Болгарин. – www.senat.org/kale4/txt6.htm.}}.

Четири дни преди кончината си митрополит Киприан продиктувал своята прощална грамота, която заръчал да се прочете при погребението му. Оттогава тя се чете при погребението на всички негови приемници.

По време на първосветителстването на св. Киприан в Москва се събрали най-добрите майстори на перото и четката на Русия. По негова заръка преподобните Теофан Грек с Даниил Чорни, Андрей Рубльов и Прохор от Городец украсяват със стенописи църквите в Московския Кремъл. Знаменитият Киевски псалтир, както и ръкописното “Хитрово Евангелие” с прекрасните им миниатюрни изображения също са дело на сподвижници на св. Киприан{{Артемьев, А. Пос. съч., с. 27-28.}}.

В края на живота си светителят все по-често се уединявал в своето любимо Голенишчево. В началото на 1406 г. той се завърнал в първопрестолния град след двугодишно пребиваване в западните области и отново се оттеглил в Голенишчево. Там той завършил мирно живота си на 16 септември 1406 г. Погребан е в Успенския катедрален храм в Кремъл. Летописецът съобщава, че целият град се стекъл да се прости със своя архипастир и да го изпрати в последния му път. Над гроба му Ростовският епископ Григорий прочел прощалната грамота на светителя. В нея той се прощавал с княза, болярите, с всички църковнослужители, с цялото паство, давайки им прошка и последно благословение. На очите на мнозина сетните слова на светителя извикали сълзи.

Цялостната дейност на св. Киприан по време на светителското му служение доказва дадената му още в патриаршеската грамота от 1389 г. характеристика на “човек, отличаващ се с добродетели и благочестие, способен добре да се възползува от обстоятелствата и разумно да устройва делата”.

А ето как е обрисуван св. Киприан от неговия пръв анонимен житиеписец, живял по същото време: “Изпълнен с всяко добро любомъдрие и божествен разум, голям книжовник и духовно богат, той се подвизаваше в добродетелния живот. Със своето боговдъхновено учение и благоразсъдливи поучения наставляваше всички.”{{“Сказание накратко за премъдрия Киприан” – Цит. по: Дончева-Панайотова, Н. Пос. съч., с. 101.}}

Един от най-авторитетните паметници на руската летописна традиция – Степенната книга – свидетелства за него следното: “мъж даровит в поучението и многосведущ в книгите, но най-вече духовен”{{Полное собрание русских летописей. Т. ХХI. Ч. 2. Книга степенная царского родословия. СПб., 1913, с. 361. – Цит. По Дончева-Панайотова, Н. Пос. съч., с. 10.}}.

Не случайно някои го наричат “възстановител на западналото духовно просвещение в Русия”{{Митр. Евгений (Болховитинов). Словарь исторический о бывших в России писателях духовного чина греко-российской церкви”. Ч. II. СПб., 1818, с. 348.}}.

“А всички познаваха митрополит Киприан като свят мъж” – казва неизвестен автор в приписка към требник от 1618 г.

В ръкописните сборници, написани след смъртта му, където той е споменаван, за него се говори като за чудотворец. За жалост, до нас не са достигнали записи на чудесата, които е извършвал.

Но и Сам Бог прославил Своя угодник и то едва 66 години след кончината му. През 1472 г. при поправка на Успенския катедрален храм били намерени нетленни мощите на руските митрополити Киприан, Фотий и Иона. Свещените одежди и омофорите на светителите също се оказали нетленни. Мощите на св. Киприан били поставени в мраморен ковчег в югозападната част на храма, където се намират и до сега. И тримата светители били прославени от Руската Църква.

Публикувано в: “Православно слово” №3/2006 г., с. 9-23.


Приветстваме Ви с „Добре дошли“ в Православна книжарница „Преп. Максим Изповедник“. По молитвите на преп. Максим, Господ да Ви насочи към най-полезното и душеспасително за Вас четиво!

Сайтът използва т. нар. „бисквитки“ за оптимизиране на показваното съдържание. Ако желаете да се запознаете подробно с това какви данни за посещенията на сайта се събират, можете да отидете на страницата за