Животът на отец Серафим сам по себе си е едно чудо. Живеейки като монах в планините на Северна Калифорния, той е разчупил оковите на своето време и е проникнал в сърцето на древния духовен християнски опит, като е свързал отново разноликия западен човек с неговите изгубени корени, показвайки му пътя за връщане при Бога. „В известен смисъл” – пише Джеймс Тоунър¹, — „животът на отец Серафим е епическа алегория за една доста по-обширна история. Нишката на неговия живот отразява гоблена на Живота изобщо”. Днес името на отец Серафим е известно и обичано от много хора по целия свят, особено в Русия и Източна Европа, където комунизмът е опустошил духовно цели народи, заквасени от векове с духа на непорочната Православна Христова вяра.

Родителите на майка му Естер били от Норвегия, а баща му — наполовина французин, наполовина датчанин. Той бил обикновен човек, изкарващ прехраната си с поддържане на бейзболни терени. Когато на 12 август 1934 г. му се родил третият и последен син, той го нарекъл Юджин (Евгений), което означава „благороден“.

Юджин Роуз, бъдещият отец Серафим, бил необичайно надарено дете. Един от учителите му признава, че присъствието на Юджин в клас го задължавало да преподава по-съсредоточено, „за да не губи напразно неговото време”. Веднъж Естер му казала: „Ако продължаваш да се учиш с такова усърдие, ще станеш много умен”. А Юджин ѝ отвърнал: „Не искам да стана умен. Искам да стана мъдър”.

Юджин посещавал протестантския библейски клас и често учудвал родителите си, цитирайки наизуст Свещеното Писание. Когато станал на четиринадесет години, той изразил желанието да се кръсти, което и осъществил при методистите.

Инстинктивно Юджин не приемал идеалите на своите връстници. Докато те пилеели времето си по вечеринки и дискотеки, спортни коли и игри, той бродел в самота из гористия каньон недалеч от дома си, като се терзаел от различни въпроси: какво е животът, къде е мястото му в него? Върху него лежал печатът на някакво необяснимо величие. Той бил надарен до гениалност.

Особено жестоко страдание му причинявало усещането за неговата непригодност към света. Юджин чувствал, че няма място за него, че никой не го разбира, че е отхвърлен от всички, особено от своите близки. Той чувствал, че такъв живот е безплоден. Така страданието става негов дял още от детско-юношеските му години.
През 1952 г. Юджин постъпил в един от най-старите Калифорнийски университети – колежа Помола. Тогава той бил симпатичен млад човек със замислени очи, крехък и стеснителен. Но в него бушувала жаждата за познание, душата му неудържимо се стремяла да разбере смисъла на всичко съществуващо.

По това време Юджин се разочаровал от протестантския начин на живот. Той изпитвал отвращение към самодоволния и прагматичен свят, в който израснал. Подсъзнателно усещал, че учението за Бога, предлагано му от обкръжаващия го свят е твърде изкористено, и следователно – невярно. На практика то проповядвало, че християнството е призвано да утешава хора, живеещи по плът и нехаещи за придобиването на царството Небесно. Единственото възможно бягство от този свят за Юджин бил бунтът против него.

В живота на младежа настъпил мъчителен период. Той се чувствал пленник в царството човешко и страдал в него. Той влязъл във война с Бога. След като в годините на своето съзряване Юджин отхвърлил протестантското християнство като слабо и недействено, той се приобщил към бохемската противокултура на 50–те години и се потопил в източните религии и философии, проповядващи един в крайна сметка безличен бог. Подобно на художниците и писателите на абсурда от неговото време, Юджин експериментирал с безумието, разрушавайки процеса на логичната мисъл, търсейки начин да проникне “от другата страна”. Четял думите на лудия “пророк” на нихилизма Фридрих Ницше, които отеквали в душата му с адска сила. Чрез всички тези средства Юджин търсел да постигне с целия си ум Истината или реалното; всичките му опити обаче завършвали с провал. Той стигнал до такава степен на отчаяние, че когато по-късно го помолили да опише преживяното, могъл само да каже: “Аз бях в ада”. По това време Юджин често се напивал и тогава се вкопчвал в борба с Бога, обявявал Го за мъртъв; тропал с крака по пода и Му крещял да го остави на мира. Веднъж в такова отчаяние той пише: “Аз съм болен като всички хора, които са отлъчени от Божията любов”. По-късно Юджин споделя, че винаги копнеел “да намери един непреходен свят, лежащ по-дълбоко от ежедневните грижи, които не дават на душата траен мир и оставят след себе си единствено следите на гниене и разложение”. Но западната философия се оказала мрачна улица без изход. Тогава Юджин се обърнал към Изтока и започнал да се занимава с дзен-будизъм.

В колежа той се запознал с едно момиче на име Елисън. Само на нея Юджин откривал мислите си. Те заедно бродели нощем по брега на океана, любувайки се на звездното небе. Елисън, която била англиканка, дълго убеждавала Юджин в истинността на християнството, като му изтъквала несъстоятелността на дзен-будизма. Независимо от неговите насмешки, тя му разяснявала различията между протестантството и римокатолицизма. По настояване на Елисън, Юджин прочел “Братя Карамазови” на руския писател Достоевски. Тази книга за пръв път му открила света на Православието. Достоевски му допаднал – руският писател повдигал същите въпроси, които задавал и Ницше, и ги разрешавал не по-малко впечатляващо, но от позицията на православното християнство.

Още по-голямо влияние оказала върху Юджин музиката на Йохан Себастиян Бах. Чувствителната душа на младия човек била до дъно разтърсвана от словата на Свещеното Писание, върху които била написана тая музика. Особено се възхищавал той от кантатата Ich Habe Genug, изразяваща тъгата на преходното по вечното и радостта на душата, напускаща тялото и влизаща в райските двери.

Тежък бил този период в живота на Юджин. В дълбоко униние той размишлявал за смъртта. Нищо не успявало да утоли духовната му жажда – нито главоломните постижения на науката, нито “свръхчовекът” на Ницше, нито безличното “аз” у дзен-будизма. Тихо и нежно Христос се докосвал до сърцето му и вече единствено в Него то можело да намери покой. Повечето време Юджин мълчал. Той прекарвал часове наред в дълбок размисъл, слушайки музиката на Бах отново и отново. Само Елисън знаела каква напрегната борба става в душата му.

* * *

След като завършил колежа през 1956 г., Юджин постъпил в Академията за изучаване на Азия в Сан Франциско. Тук той се задълбочил в различните източни философии и религии – индуизъм, будизъм и др., с единствената цел да намери “преди всичко Истината”. Един от неговите колеги, който изучавал Източно християнство, го запознал с “Добротолюбието” и “Разказите на странника”.

През 1957 година Юджин написал съчинение, бележещо важен обрат в целия му живот. То било наречено “Псевдорелигията и нашето време” и изследвало проблема на новото религиозно съзнание, предтеча на синкретичното движение “Нова ера”. Според Юджин подобни течения градят идейните основи на бъдещото царство на антихриста. По думите на Елисън, Юджин осъзнал съществуването на злото и греха в същата степен, в която осъзнал съществуването на добродетелта и истината. От Ницше той разбрал адовата сила на антихриста. От произведенията на френския философ Генон († 1951) се научил да виж-да действието на тази сила в съвременния свят, примамващ човека в капана на материалното и душевното и скриващ от него истинската духовност. Той виждал човека вклещен в менгемето на политическите страсти, изнемогващ от духовен глад, чакащ избавител – не Спасител, а именно избавител от своите човешки проблеми. За Юджин антихристът бил реалност. И оттук следвал неизбежно изводът: ако има антихрист, значи трябва да има и Христос. Но това интелектуално приемане на вярата още не било достатъчно. Юджин още не познавал опитно Христа…

* * *

Благодарение на старанията на същия негов колега, който го запознал с Добротолюбието, Юджин за пръв път посетил православно богослужение. Това станало на Велики петък в катедралния храм на Сан Франциско “Радост на всички скърбящи”. Могъл ли е той да знае как ще се промени животът му след това? Години по-късно Юджин си спомня:

“Когато за пръв път прeстъпих прага на православния храм, усетих нещо, което никога не бях изпитвал в никой будистки или западен храм. Самото ми сърце сякаш ми каза, че моят дом е тук и че моето търсене е приключило. Бях в недоумение и не знаех как да си обясня това. Службата се извършваше на непознат за мен език. Но аз не можех да забравя това първо усещане и започнах да посещавам православните бого-служения, като едновременно изучавах езика и четях книги за Православието. Осени ме новата мисъл, че Истината не е просто една абстрактна идея, търсена и познавана от ума, но че тя е нещо повече – една Личност, търсена и обичана от сърцето. Така стигнах до Христа”.

Какво довело Юджин до прага на Истината? Бах с неговата възвишена музика? Генон с привързаността му към традицията и критиката на съвременността? Възможно е те да са помогнали. Но единствено Православието му дало възможност да види цялата пълнота на Истината – ненакърнения образ на Христа. Скоро след своето обръщане Юджин пише на Елисън: “Православието е по-добро от Бах”.

Юджин много скоро започнал да почита Божията Майка. И още преди да усвои Иисусовата молитва, започнал да се моли с Богородичната: “Пресвятая Богородице, спаси нас!“

През 1961 година той сериозно се разболял. Лекарите установили, че болестта му е неизлечима и му предсказали скорошна смърт. Най-мъчителното от всичко за него било, че колкото повече се усилвали болките му, толкова по-непоносимо го гнетяла мисълта, че той не е успял да оправдае своето съществувание.

Вървейки в такова състояние по улиците на Сан Франциско, той си натъкнал на един магазин за художествени изделия, където между пощенските картички на витрината внезапно съзрял репродукция на Хилендарската икона на Пресвета Богородица “Троеручица”. Молитвата сама избликнала от сърцето му и събрала в себе си цялата скръб и мъка на Юджин: “О, Богородице Дево, Която си родила моя Създател, слязъл от небесата на земята, за да ни дари възможността да станем причастници на вечния живот, помогни ми да принеса плод, достоен за покаяние! Не позволявай дадените ми таланти да останат неупотребени, но ме доведи под спасителния покров на Църквата на Твоя Син и ме удостой да Му послужа!”

По молитвите на Св. Богородица Юджин скоро оздравял. На 12/25 февруари 1962 година, в деня, когато се празнува паметта на преп. Евгений Александрийски, той приел св. Кръщение и встъпил в лоното на светата Православна Църква. В тази неделя се четяло Евангелското четиво за блудния син и Юджин, сега вече Евгений, се почувствал сякаш в обятията на своя Небесен Отец. Седмица след първото си Причастие той още усещал в устата си неизказана сладост. Евгений писал на Елисън: “Повторно се родих в Христа. Сега съм Негов раб. Изпитах в Него такова блаженство, каквото не съм и предполагал, че съществува, когато живеех по законите на този свят”.

Пресвета Богородица наистина чула молитвата на викащия към Нея блуден син Евгений, завръщащ се в Бащиния дом.
През 1962 г. в Сан Франциско пристигнал архиепископ Йоан (Максимович). С неговото идване православната община сякаш възкръснала. С ентусиазиран устрем се възобновило строителството на новия катедрален храм, учредявали се нови комитети и братства. По това време Евгений прекарвал голяма част от деня в храма, посещавайки всички утринни и вечерни богослужения. Той виждал с какво благоговение се моли владика Йоан, като често включва в службите акатисти и канони на някои малко известни древнохристиянски светци, подвизавали се в земите на Западна Европа.

За проницателния владика Йоан също не било нужно дълго време, за да забележи младия човек с жадуваща душа, който стоял в дъното на храма и горещо се молел. Той го повикал да чете на клироса. Превъзмогвайки естествената си стеснителност, Евгений много скоро започнал да пее и чете на църковнославянски език по време на богослуженията.

Винаги отделящ много внимание на мисионерската дейност, архиепископ Йоан учредил с участието на клира богословско училище в Сан Франциско под ръководството на епископ Нектарий (Концевич). Занятията били провеждани неколкократно в седмицата и желаещите били много. Евгений завършил тригодишния курс с отличие, независимо от това, че лекциите се четели на руски език.

Архиепископ Йоан благословил Евгений да пише кратки статии на английски в местния църковен бюлетин “Православен благовестник”. Светителят следял нито един брой да не излезе без такава статия, като предварително се обаждал на Евгений по телефона, изисквайки материалите да бъдат изпратени навреме в редакцията.
На 28 август/10 септември 1963 година архиепископ Йоан основал с мисионерско-просветителни цели братство в чест на великия Валаамски монах мисионер св. Герман Аляскински2. Решили братството да не търси волни пожертвования, но да осъществява своята дейност чрез собствен труд. Няколко месеца по-късно Евгений наел помещение близо до строящия се храм и там отворили малка книжарница за право-славна литература и икони. В нея младежите с любов посрещали всички посетители. Те възприели като правило мислено да благославят влизащите и да ги осеняват с кръстното знамение когато излизат от техния магазин. Чрез дейността на братството много американци се обърнали към Православната вяра.

През февруари 1965 г. братството започнало да издава свое списание – “The Orthodox Word” (“Православно слово”), чиято мисия била да публикува английски преводи на православна духовна литература. Името на списанието било дадено от светител Йоан (Максимович). Първите броеве младежите печатали сами на скромна поостаряла печатна машина с ръчен набор, като за набирането на една страница отивал цял ден. Повече от това не можели да си позволят. Мнозина им се смеели, като не разбирали защо млади хора с университетско образование, живеещи в процъфтяваща Америка, използват средновековна печатарска техника. Но Евгений не се смущавал от насмешките. “Душата жадува за подвиг – споделил той веднъж, – само подвигът ще оправдае нас и нашето дело”.

Веднъж, през 1965 г., след като отслужил панихида за о. Герман Аляскински, архиепископ Йоан казал в проповедта си, че макар отец Герман още да не е прославен църковно, той е светец, защото върши чудеса. “Ако желаете да видите истинско чудо, направено от него, казал владиката, влезте в мъничката книжарница до храма. Там ще видите един отблясък на Валаам – усърден труд на Христовата нива”.

Известно време преди своята кончина (20 юни/2 юли 1966 г.) блаженият архиепископ отново посетил братството. Преди да си тръгне оттам, той внимателно погледнал Евгений и казал: “Струва ми се, че в Калифорния ще има православен мисионерски манастир”.

* * *

Мисълта за монашество често спохождала Евгений. Той споделял това с останалите членове на братството “Св. Герман Аляскински”. Най-вече го привличал подвигът на пустинническия живот, характерен за мнозина светци от Северна Русия. Братята желаели поне отчасти да вкусят от този живот, изпълнен с тишина и молитва, непрекъсвана от метежния шум на света.

През 1967 година на гористия хълм Ноубъл Ридж в Северна Калифорния, на няколко мили² от малкото градче Платина, те намерили късче земя, подходяща за монашески живот. Стоейки на върха на хълма, човек можел да се любува на девствената красота на природата по тия места. Тук Евгений намерил своето пристанище и пожелал да остане в него до края на живота си.

За земята поискали повече, отколкото било по силите на малкото братство. Ала още на другия ден се случило малко чудо: на Евгений била предложена работа, заплащането за която отговаряло точно на сумата, необходима за закупуването на земята. В този ден Евгений бил ходил на гроба на своя духовен отец, архиепископ Йоан, да се помоли за помощ. Сега за пореден път той се уверил, че светият владика не ги изоставя и в отвъдния свят се моли за тях. Години след това узнали, че по време на своето последно пътуване в Северна Калифорния светителят се спрял на едно място и дълго благославял местността на запад. Оказало се, че това място се намира недалеч от основания по-късно от братството манастир.

През 1969 година, на празника Успение Богородично братята се заселили в своята “пустинка”, където продължили да издават списанието си и други душеполезни книги. Същевременно те водели суров монашески живот, изпълнявайки всички положени по църковния устав служби и черпейки вдъхновение от светоотеческите творения. Животът в гората бил лишен от всякакви удобства. За вода, например, ходели на разстояние две мили. В кратката история на братството Евгений пише:
“Всички видими неудобства и недостатъци на мястото, милостиво предоставено ни чрез ходатайството на владика Йоан, се оказаха за братята преимущества, спомагащи за внимателен духовен живот. Липсата на електричество и телефон осигуряваше максимална изолация от света, недостигът от вода и други удобства придаваше на живота аскетически дух, какъвто е невъзможно да си представим при изкуствените условия, в които живеят повечето съвременни хора. Животът сред природата, и най-вече през зимата, по особен начин подхранва надеждата в Бога и приучава към търпение: обилният сняг, който обичайно пада по тия места, ни учи да не се надяваме особено много на собствените си сили. Изобщо човек получава една макар и съвсем далечна представа за условията, при които са живеели първите християнски подвижници”.

През 1970 г. Евгений участвал в църковното прославление на техния небесен покровител – преп. Герман Аляскински³, като помогнал при съставянето на служба в негова чест. Няколко месеца след това, на именния ден на дълбокопочитания от братството игумен Назарий Валаамски⁴, младият подвижник бил постриган в монашество с името Серафим – в чест на великия Саровски чудотворец. Негов духовен наставник в монашеския живот станал епископ Нектарий, ученик на последния оптински старец Нектарий. “Как се радвам, че умирам за света!”, казал тогава отец Серафим.

Младият инок си построил килия на склона на планината и я нарекъл “Оптина”. Всекидневието му било изпълнено с монашески трудове, към които той с радост се устремил. Сърцето му преливало от благодарност към Бога, Който сякаш се откривал пред него във всяко кътче на пустинното му усамотение. “Природата – казвал той – е тайна. Бог я е създал за нас и в нея е отразена вечността”. Сам отец Серафим вече живеел сякаш в “бъдещия век”. Вървейки по тесния път на покаянието и невидимата бран, той се надявал да достигне царството Божие, определено още от “созданiе мiра” за наследие на човека. Постепенно неговото сърце се очиствало от греха и там започвали да цъфтят първите благоуханни цветя на духовността.

Отец Серафим бил извънредно прост в обноските си с околните. Вървейки по пътя на вътрешния духовен подвиг, младият монах не губел време в празни разговори и рядко изказвал мнение по някой въпрос. Отхвърляйки от себе си всяка суета, той от все сърце се трудел, за да достигне небесното си Отечество.

Освен ежедневното изпълнение на всички богослужебни молитвословия, отец Серафим редовно четял светите отци. Като предан син, той се стараел да изпълни техните завети и да следва тяхната благодатна мъдрост. Подражавайки им с начина си на живот, отец Серафим се стремял да подражава и на вярата им. Живеейки с техните мисли и чувства, той се уподобил на тях, като станал пророк на своето съвремие и първи американски подвижник на Православната вяра. Той достигнал това, като съединил ума и сърцето си в един устрем към Бога, напоявайки обилно своята душа със сълзите на покаянието.

Работейки без отдих в бедната си килия – денем и нощем, под оскъдната светлина на свещ, отец Серафим създал цяла поредица християнски апологетически съчинения, изключително ценни за християнския свят. В тези трудове, чиято цел била да донесат на хората светлината на истинското християнство, той не щадял себе си и с готовност отдавал силите си за тях. Откривайки ясно есхатологичните признаци на времето, отец Серафим предупреждавал: “Вече е по-късно, отколкото ви се струва, затова бързайте да вършите Божието дело”.

Сред книгите, издадени от братството “Св. Герман Аляскински”, имало поредица жития на северно-руски светци, на светци от Галия (древна Франция), на преп. Паисий Величковски и други подвижници. Всички те впоследствие станали класически за англоезичната православна духовна литература. Но не по-малко било влиянието на книгите, написани от самия отец Серафим.

Когато човек чете тези книги, не може да не се удиви на дълбоката мисъл на техния автор, незамъглена от каквото и да било плътско мъдруване. Като отхвърля падналия морал на този свят, отец Серафим се отказва и от интелектуалното робуване на неговите идеи. Той говори с простотата и откритостта на човек, свободен от всякакво лукавство.

Двете негови най-значителни съчинения – “Православието и религията на бъдещето” и “Душата след смъртта” носят характер на духовни откровения. Първото проследява скрития смисъл на съвременните събития и прониква в тайните на бъдещето. Второто разкрива пред погледа на разкъсвания от противоречия днешен човек тайната на смъртта – онова, което става с душата след разлъката ѝ с тленното тяло. Част от съчиненията на отец Серафим са издадени едва след блажената му кончина: “Божието откровение към човешкото сърце”, “Мястото на блажени Августин в Православната Църква”, “Православно тълкование на книга Битие”. Много други и до днес съществуват в ръкописен вид или като магнетофонни записи. Сред тях са: “Съвременни подвижници”, “Тълкование на книгата на пророк Даниил”, “Светите отци и православната духовност” и др.

През 1977 година отец Серафим бил ръкоположен в свещенически сан. С това се появили и нови задължения – духовната грижа за идващите в обителта поклонници и наставляването им в истинската вяра. Същата година братството основало лятно училище “Св. Герман Аляскински”, в чиято програма влизали богослужения, просветителни лекции и литийни шествия. За желаещите да усвояват по-дълбоко истините на вярата била основана Ново-валаамската богословска академия – интензивен неделен курс, даващ възможност за основно запознаване с православния светоглед.

През следващите пет години мисията дала обилен плод: св. Православие приели над сто американци. В Северна Калифорния и Орегон били организирани малки енории, които отец Серафим често посещавал, изпълнявайки пастирския си дълг. Трудни били за него тези излизания от обителта, но той безропотно търпял, въпреки че молитвената самота била единственото му сърдечно желание. Отец Серафим казвал: “Всичко, което Господ ни праща, трябва да приемаме с благодарност и да се стараем да се справим със задачата според силите си. Всеки ден ни носи нова борба и същевременно нова възможност да послужим на Бога и да издигнем нашата молитва”. На своите духовни чеда отец Серафим казвал: “Не мислете високо за себе си, не оправдавайте своите слабости и пороци. Старайте се да се виждате такива, каквито сте всъщност. Най-вече – обичайте се едни други”. И сам той разкривал същността на своите проповеди със собствените си дела.

Много сили отнемали грижите за новите послушници, постъпващи в манастира. Духовник на братството бил отец Серафим. По устав изповедта била ежедневна. След вечерното богослужение братята един след друг отивали при него, за да му открият помислите си, и получавали просто и пълно с любов назидателно слово. Късно през нощта, когато всички вече спели, отец Серафим прекланял колене в олтара и със сълзи се молел за своите духовни чеда.

Понякога в манастира идвали за духовни наставления и жени. Постепенно се появила нужда и от женска обител. През 1980 г. било взето решение тя да бъде основана и посветена на блажена Ксения Петербургска. За построяването ѝ братята закупили късче земя на 12 мили от техния манастир. Духовник на сестрите станал отново йеромонах Серафим. Той ги наставлявал преди всичко да живеят в мир и съгласие помежду си. Манастирът израснал бързо благодарение на трудовете на неговите населнички.

* * *

Възраствайки в духовния живот, отец Серафим започнал все по-ясно да разбира какво пречи на съвременния християнин да съхрани и умножи в сърцето си благодатта на Светия Дух. В своите духовни беседи с американците, приели светото Православие, той ги увещавал да не се поддават на съблазните, предлагани им от “красивия” свят на телевизията, рок-музиката и пр., да отхвърлят култа към удобствата и развлеченията, изпълващ целия “американски” начин на живот, защото всичко това води до забравяне за Бога и пречи на задълбочаването в сериозните духовни въпроси.

Отец Серафим забелязал следното: произхождащите от православни семейства имат търпение, но не им достига ревност. Новообърнатите имат ревност в излишък, но затова пък нямат търпение. Християнинът е длъжен да притежава и едното, и другото. Ключ към придобиването на ревност е постоянството в молитвата, която ни “помага да се борим против нахлуващия от всички страни материализъм”. Отец Серафим благославял миряните да си устройват малки домашни параклиси, където ежедневно да се молят, когато нямат възможност да отидат в храма.

През последните години на земния си живот йеромонах Серафим усърдно проповядвал “християнството на сърцето”. “Ние не можем да бъдем християни, като едновременно с това оставаме коравосърдечни, хладни и “правилни” (изпълнени със самомнението, че всичко у нас е правилно – бел. прев.). Православието не ни учи на това”, – казвал той. В “Православно слово” отец Серафим често пишел против икуменизма, обновленството, сергианството⁵ и изобщо против всякакъв вид компромиси с вярата. От друга страна той с горчивина предупреждавал за противоположната опасност – когато човек се превъзнася с това, че притежава Истината, като обвинява своите събратя в ереси и безблагодатност. Подобно на лекар, отец Серафим установил диагнозата на болестта: “свръхправилност”, която апостолът нарича “ревност не по разум”. Един такъв “свръхправилен” свещеник писал на йеромонах Серафим, че не трябва да се пращат храни и дрехи на гладуващите православни в Африка, защото те следват новия календарен стил.

Придържайки се към учението на св. Йоан Касиан, отец Серафим считал, че православните християни са длъжни да вървят “по царския път”, без да се отклоняват нито в компромиси, нито в “свръхправилност”. Умереността му обаче не се харесвала на мнозина. Икуменистите го смятали за опасен фанатик, а “свръхправилните” го обвинявали в предателство спрямо Православието. Върху него се изливали потоци от злословия. Ругаели го писмено и устно, в очите и зад гърба му.

Много пъти отец Серафим получавал небесното застъпничество и утешение на своя покоен духовен старец – архиепископ Йоан. Веднъж, след св. Литургия, той дал голяма сума пари на послушника Григорий, който се готвел да пазарува. След като напълнил чантата с продукти, послушникът с ужас открил, че парите са изчезнали. Той позвънил на отец Серафим по телефона и получил благословение да се върне в храма. Там го посрещнал самият отец Серафим, приближил се до него и му посочил нагръдния джоб, като казал: “Парите са тук. Така каза владика Йоан. Ти май забрави да му се помолиш?” Парите наистина се оказали там. Отец Серафим утешил брата, като му разказал как след телефонния разговор той коленичил пред снимката на блажения Йоан и го помолил да се намерят парите.

Отец Серафим ненавиждал греха на духовната гордост. Той не искал да го считат за старец и не обичал да проявяват към него прекомерна почит. Смирението му и духовната му трезвост били толкова дълбоки, че с пълно основание може да се предположи, че той още в този живот е вкусвал от райското блаженство.

Веднъж в неделя, по време на възкресния канон, един от олтарниците видял отец Серафим осиян от небесна светлина. Тогава необикновеното явление останало непонятно за младежа. Едва по-късно, когато прочел в житието на св. Серафим Саровски за подобен случай, той разбрал на какво дивно чудо е станал неволен свидетел.

* * *

През 1982 година, в навечерието на празника Преображение Господне, отец Серафим извършил литийно шествие с братята до планинския връх над манастира, където край пропастта имало побит огромен кръст. Нощният небосклон бил обсипан със звезди. Отец Серафим пристъпил към кръста, помълчал минута, като гледал ту в тъмната пропаст, ту в звездното небе, след което започнал да говори:

“Славата на Царството Божие се открива на ония, които го търсят, открива се не изведнъж, но постепенно и някак неясно, като в мъгла. Да достигнем напълно целта си ние можем само на небето, в бъдещия живот. Но това трябва с цялото си сърце и с всичките си мисли да възжелаем още в този живот, да презрем всяка суета и страст, пречещи ни да осъзнаем целта на нашия живот и теглещи ни към долния, падналия свят. Всякога да се стремим да достигнем нашето Небесно отечество. Да се стремим към звездите, както казвал св. Герман. Ad astra, ad astra!⁶“.

Никой тогава не мислел, че това е неговата последна проповед. След няколко дни отец Серафим почувствал силни болки в стомаха. Привикнал в подвижническите си трудове да не обръща внимание на телесната изнемога, той не издал нито звук, само се затворил в килията си и дълго се молел. Скоро болестта му все пак станала явна и братята настояли той да постъпи в болница. Последвала спешна операция – лекарите предупредили, че смъртта е на прага. За това узнали многобройните духовни чеда на отец Серафим, които започнали да се стичат от всички краища на страната в болничната му стая. Колко много молитви и сълзи се пролели край леглото му! Духовните чеда на отец Серафим предчувствали скорошното си осиротяване. Но с тая печал се смесвала и радост – никой не се съмнявал в това, което очаква отвъд техния обичен отец.

Тук, през последните му земни дни, духовното злато на отец Серафим било очистено за сетен път в горнилото на страданията. Той бил прикован към одъра като на кръст. Тялото му потръпвало от болки. Сега му оставала единствено молитвата, последната молитва в земната обвивка на душата.

Дошъл свещеник със Светите Дарове. След като прочел Евангелието, той благословил с него гаснещото тяло на отец Серафим. Неочаквано умиращият събрал сетните си сили и се повдигнал да целуне свещената книга, която му открила божествената премъдрост. Всички плачели. Един от оглашените, намиращи се там, по-късно признал, че тази постъпка на отец Серафим така силно го поразила, че още в същия час го напуснали всички колебания относно кръщението.

На 20 август/2 септември отец Серафим (Роуз) се прибрал в своето истинско, Небесно отечество. Бил само на 48 години. Както е написано в книгата “Премъдрост Соломонова”: Достигнал съвършенство в кратко време, той е навършил дълги години; защото душата му е била угодна Господу, затова и побързал да излезе изсред нечестието (Прем. Сол. 4:13-14).

Пренесли тялото на отец Серафи в манастира, за да бъде погребано там. В ковчега йеромонах Серафим изглеждал като жив, само че по-млад. През трите дни, докато тялото му се намирало в църквата, не секвал потокът от посетители, дошли да се простят с него. Въпреки монашеското правило, лицето му останало непокрито. То излъчвало светлина. Върху изстиналите му устни се изписвала спокойна и блажена усмивка. Това така трогвало идващите, че всеки се стараел да остане по-дълго край него в църквата. И което било най-удивително – невъзможно било да откъснат децата от неговия ковчег.

По време на опелото църквата едва побирала поклонниците. Всички искали за последен път да целунат благословените ръце, написали толкова душеспасителни книги, статии и църковни служби. Когато изнасяли ковчега, една жена на име Елена се удостоила с видение – отец Серафим стоял наблизо във въздуха и сияещ в небесна светлина, кадял към олтара.

На 40-тия ден от кончината на отец Серафим в манастира пристигнал неговият духовен отец епископ Нектарий. В своята проповед той нарекъл покойния подвижник свят праведник, а след литургията изпял величание: “Ублажаемъ тя, преподобне отче Серафиме, и чтимъ святую память твою, наставниче монаховъ и собесѣдниче ангеловъ”.

Тези, които приживе се ползвали от молитвената и духовна помощ на отец Серафим, продължили след кончината му да се обръщат с насъщните си нужди към него. И неведнъж Бог изпълнявал молбите им, прославяйки своя угодник.

Една жена страдала от свиване на кръвоносните съдове и предстояло да ампутират крака ѝ. В палеца вече започнала гангрена. Когато помазали болното място с елей от неугасимото надгробно кандило на отец Серафим, тя напълно оздравяла. Излекувала се и друга жена, у която лекарите открили рак.

Хора, просещи в своята скръб молитвено застъпничество от отец Серафим, получавали душевен мир. Помощ от него получавали и онези, които искрено търсели истинската вяра. Един човек, избран за духовен наставник на голяма инославна община, основана на икуменически идеи, се замислил как да даде на паството си по-твърда духовна основа. Сред множеството прочетени от него книги били и тези на отец Серафим. Минавали дни, седмици, но мисълта за написаното в тях не напускала този човек. Накрая той се заловил да изучава Православната вяра. По-късно пасторът и многобройното му паство оставили предишните си заблуждения и се присъединили към Православната Църква.

Земният живот на йеромонах Серафим – това е една светоносна история на личен духовен подвиг, на страдание и борба, които завършват пред славния Божий престол в царството Небесно. Думите на отец Серафим отекват в душите на съвременните хора, защото той пише от болката на сърцето си, преживяна в мрака на лутането преди да намери Христа. Той също като нас е бил възпитаван в атмосферата на нихилизъм, материализъм и лъжехуманизъм, които все по-безпощадно и яростно влекат новите поколения към бездната на погибелта. Познавайки в дълбочина господстващия вече дух на антихриста, отец Серафим е успял по Божия милост да надмогне този дух, пророчески да съзре унищожителното му въздействие и да разкрие това в светлината на Православното учение и вяра. “Единството между любов и истина в живота на отец Серафим – пише години след неговата кончина един от почитателите му⁷ – е най-добре изразено в неговите святи в простотата си слова”. “Въздействието на кратките и прости проповеди на отец Серафим се дължеше не на красноречие, но единствено на факта, че те излизаха от съкровището на неговото сърце – съкровище, което той бе получил след дълга, продължителна борба за придобиване на добродетелите“⁸. И ако всички негови мисли трябва да бъдат изразени с няколко слова, те навярно щяха да бъдат тези:

“Братя и сестри! Носете кръста си с търпение и благодарност. Познайте Истината и тя ще ви направи свободни!“

С решение на Архиерейския Синод на Руската Православна Задгранична Църква (РПЗЦ) по време на богослужението по случай престолния празник на Одеския храм „Св. Архангел Михаил“ (21 ноември /8 ноември ст. ст./ 2024 г.) бе извършено църковното прославление на добре познатия у нас американски мисионер, подвижник и духовен писател йеромонах Серафим (Роуз) в лика на преподобните отци. Светата литургия бе възглавена от Негово Високопреосвещенство Нюйоркския и Източноамерикански митрополит Агатангел, първойерарх на РПЗЦ, в съслужение с Техни Преосвещенства Кишиневския и Молдовски архиепископ Георги и Чадър-Лунгския епископ Алексий с участие на одеското духовенство.

Ежегодната памет на преп. Серафим Платински ще се чества на 2 септември (20 август ст. ст.), деня на неговата кончина. В Интернет са достъпни краткото житие (на руски език) и службата в чест на новопрославения преподобен отец.

Използвана литература:
1. Монах Дамаскин (Кристенсен). “Краткое жизнеописание иеромонаха Серафима Роуза”. – В: Иеромонах Серафим Роуз, “Святое Православие, ХХ век” , Донской монастырь, 1992, сс. 3-32.
2. The Orthodox Word, vol. 28, No 4 (165), July-August, 1992.
3. The Orthodox Word, vol. 30, No 6 (179), Nov.-Dec. 1994.

1. Toner, James. Maranatha. – The Orthodox Word, Vol. 30, No 6 (179), Nov.–Dec., 1994, p. 323.

2. 1 миля = 1,60934 км (5 мили – 8 км).

3. Св. Герман Аляскински (1756–1837) – валаамски монах, участник в първата православна мисия в Новия свят. Повече от четири¬десет години и проповядва сред алеутите. Погребан е на о-в Ело¬вой, наречен от него “Нови Валаам”, където се подвизавал.

4. Игумен Назарий Валаамски (1735–1809) – саровски постриженик, който през 1782 г. е изпратен да въздигне намиращия се в упадък Валаамски манастир. При неговото управление манастирът не само се благоустроява външно, но процъфтява и духовно. Игумен Назарий въвежда строгия Саровски устав и осигурява на братята условия да се подвизават в трите вида монашески живот – общежитиен, скитски и отшелнически. През 1794 г. по поръчение на Св. Синод игумен Назарий изпраща на Алеутските острови първата православна мисия, в която взима участие преп. Герман заедно с други валаамски монаси. През 1804 г. игумен Назарий се завръща в Саровската пустиня, където завършва своя многотруден живот.

5. Сергианство – недопустимо съглашателство с политическите власти, при което заради светски или мними църковни изгоди се правят компромиси с вярата. Като термин произлиза от името на митр. Сергий (Страгородски), който след 1927 г. влиза в съглашателство с богоборческата власт в СССР.

6. Към звездите, към звездите! (лат.)

7. Matthew Sherry, “A Warrior of the Spirit for Modern Times”, The Orthodox Word, Vol. 30, No 6 (179), Nov.-Dec. 1994, pp. 332–333.

8. Cf. Not of This World: July 1993, p. 761.