preloader
Споделяне
свт. Серафим Софийски

свт. Серафим Софийски

Духовният облик и отеческите завети на светител Серафим Софийски чудотворец

По спомени и записки на приснопаметните игумения Серафима (Ливен) и монахиня Серафима (Ястребова)

14 ноември (1 ноември ст. ст.) 1920 г. От Севастополското пристанище бавно се отделя и се насочва в открито море комендантският параход „Херсонес” – последният, който отплува от града, преди в него да нахлуят болшевиките[1]. С кораба завинаги напускат родината си повече от 600 юнкери начело с ген. Илчанинов и ген. Стогов – коменданта на Севастопол. От пристанищния кей множество хора махали към отдалечаващия се кораб, сбогувайки се с близките си. Пътниците на палубата гледали с тъжен поглед бледнеещата ивица родна земя, с която чезнели човешките им надежди. Прикована мъченически на своята Голгота, Русия оставала все по-назад. На десния севастополски бряг, сред облаци прах, вече се виждала навлизащата в града червена конница.

Сред пътниците на палубата стоял млад, среден на ръст архиерей с измъчено, бледо лице.

— Владико, благословете Русия! – обърнал се към него някой измежду стоящите.

Скривайки вълнението си, владиката замислено вдигнал ръце и няколко минути бавно и тържествено благославял отдалечаващата се земя и хората, които продъл­жавали да махат оттам.

Това бил тридесет и девет годишният епископ Серафим (Соболев), който само преди месец, на 14 октомври (1 октомври ст. ст.), в деня на Покрова на Божията Майка, бил ръкоположен за архиерей в катедралния храм на град Симферопол. Във влажния и мрачен есенен ден започвал неговият скръбен емигрантски живот.

Не метежът и убийствата, не гладът и епидемиите, които бушували в обхванатата от революционно безумие страна, го карали сега да поеме пътя на изгнаничеството. Той знаел добре, че Руската Църква преживява период на гонения, че мнозина епископи, свещеници и монаси гинат по затворите, че хиляди от тях вече срещат смъртта. Сам чул стоновете на заровените живи в земята монаси от Воронежкия Митрофанов манастир; известия за мъченически пострадали събратя пристигали отвсякъде. Неговото сърце било изпълнено с гореща любов към Христа и той бил готов да пострада за вярата. Но смиреният и кротък Божий избраник не дръзвал сам да поеме пътя на мъченичеството, защото във всичко търсел не своята, а Божията воля.

Още в началото на кървавия метеж в страната той отишъл при праведния и прозорлив старец йеромонах Аарон, който се подвизавал в Задонския манастир, близо до Воронеж, и го запитал дали да остане в Русия, където мъченическата смърт би била най-вероятната участ за него, или да замине, изпълнявайки евангелските слова: Когато ви гонят от един град, бягайте в друг (Мат. 10:23). Благодатният старец Аарон загадъчно му отговорил: „Дай Бог чтобы ты попал в хорошую сторонушку” („Дай Боже, да попаднеш в хубава малка страна”). „Как да разбирам Вашите думи?” – запитал о. Серафим, тогава още архимандрит. „Самият живот ще ти покаже” – усмихнато отговорил старецът.

Когато на 29 октомври (ст. ст.) 1920 г. червената армия се оказала само на 30 километра от Симферопол, пред епископ Серафим отново изникнал неотложно въпро­сът за неговата бъдеща съдба. Той отишъл в Берновското подворие на Кримския мъжки манастир, където в момента се намирала Курско-Коренната чудотворна икона на Божията Майка. С пламенна молитва младият архиерей се обърнал към Царицата Небесна, изповядвайки готовността си да пострада за Христа, и просел от Нея да му посочи определения от Бога път. От храма на подворието той отишъл направо при местния Таврически и Симферополски архиепископ Димитрий[2] и го помолил като епархийски архиерей и помазаник Божий да благослови неговото оставане в Русия.

— Не – отговорил владика Димитрий, – аз не мога да сторя това! Ако с Вас се случи нещо лошо, ще страдам, задето съм Ви дал своето благословение.

След кратък разговор решили да бъде хвърлен жребий. На едно листче написали: „да замине”, а на друго: „да не замине”. Побелелият архиепископ слязъл в малкия домашен параклис, който се намирал на долния етаж в архиерейския дом. След дълга молитва пред иконата на Божията Майка той изтеглил едно от листчетата. На жребия, който младият духовник приел като от Божията ръка, пишело: „да замине”.

Така била решена съдбата на бъдещия архиепископ Серафим. Волята Божия сочела, че изпълненият с благодатни дарования и духовна мъдрост млад архиерей трябва още да послужи на светата Църква. А в тези години епископското служение, по думите на самия светител Серафим, било равнозначно на безкръвно мъченичество. И той поел пътя, посочен му от Царицата Небесна.

*   *   *

Николай Борисович Соболев (светското име на светител Серафим) е роден в Рязан на 14 декември (1 декември ст. ст.) 1881 г. Бил е единадесетото дете в семейството. Още от ранните му години върху него лежал печатът на Божието избраничество. Тих, ласкав и отзивчив към околните, той бил необикновено сериозен за възрастта си. Учил се в Рязанската семинария, а сетне в Петербургската духовна академия, която завършил през 1908 г. В последната година на своето следване приел монашество с името Серафим в чест на дълбоко почитания и неотдавна (1903 г.) прославен Саровски подвижник. Наскоро след това бил ръкоположен в дяконски и йерейски сан. След завършване на Академията младият йеромонах бил назначен за учител в пастирското училище в Житомир, а по-късно – за инспектор в Калужкото духовно училище. В 1912 г. станал инспектор на Костромската духовна семинария, а в 1913 г. – ректор на Воронежката духовна семи­на­рия. Навсякъде благодатната му личност оставяла светла следа на благотворно влияние.

За Русия тези години били тежки и съдбоносни. Семинаристите и студентите често ставали жертва на усилената революционна пропаганда и анархистичните бро­жения. Изригналият вулкан на революцията не бил случайно явление – вече цяло столетие отровни семена никнели и разлагали руското общество: все по-широко се разпространявали анархизъм, разюздано свободомислие, безбожие, кощунство, открито богоборство. За съжаление руската интелигенция се оказала особено податлива на тези влияния и постепенно се превръщала в активен техен разпространител. Така тя не само отстъпила от вярата на своите отци и сама допринесла за разорението на православна Русия.

Духовно просветен и умъдрен, владика Серафим бил съвършено чужд на тези нови веяния; ясно разбирал безумието на бушуващата революция и трагизма на събитията, които апокалиптично променяли хода на историята. Той бил откърмен с духовното мляко на православната святост, сред която растял, със светоотеческата премъдрост, с благоуханния опит на православната аскетика. От своята дълбоко вярваща майка страдалка той още в най-ранните си години възприел молитвения дух на Светата Рус. Поради тежкото заболяване на своя съпруг майка му сама се грижела за многобройната си челяд. Малкият Коля бил постоянен свидетел на горещите ù молитви пред светите икони от домашния молитвен кът, където тя със сълзи търсела помощ в ежедневните си скърби и неволи. Примери за благочестие боголюбивият юноша черпел богато и от житията на светиите, които многократно препрочитал с ненаситна любов и преклонение към подвига на Божиите угодници. В дореволюционна Русия имало и немалко живи образци за праведен, свят живот. Светител Серафим познавал мнозина от съвременните нему благодатни светилници. В студентските си години той се ползвал с любовта на знаменития Кронщадски чудотворец, протойерей Йоан Сергиев. При едно от своите посещения в Кронщад той получил от него знаменателно благосло­вение, което го изпълнило с благодатното озарение на Светия Дух. При това св. Йоан Крон­щадски пророчески благословил бъдещия архиерей точно на горното място в олтара на Андреевския катедрален храм. По-късно, като инспектор в Калуж­кото духовно училище, намиращо се в близост до Оптинския манастир, младият йеромонах Серафим често посещавал богомъдрите оптински старци Йосиф (Литовкин), Варса­нуфий (Плиханков), Анатолий (Потапов), изповядвал се при тях и се обогатявал с духовен опит от това ярко огнище на светостта. Светител Серафим познавал и някои от известните тогава в Русия юродиви и по-късно ни разказваше интересни случаи за дивното им смирение, с което те прикривали своя безмерно тежък подвиг.

Скритият живот в Христа, който Божият избраник от най-млади години разгарял в христолюбивото си сърце, изпълвал душата му с пламъка на благодатта и нейните духовни дарования. И това не останало незабелязано за околните. Още в Духовната академия бъдещият първойерарх на Руската Задгранична Църква митрополит Антоний (Храповицки) следял духовното развитие на студента богослов, който с авторитета и решителността си два пъти провалял размирни събрания на заразените от либерално-революционни настроения свои състу­денти. След дипломирането му той го взел в своята Волинска епархия за преподавател в новооткритото пастирско училище в град Житомир – място, където борбата с римока­то­лическото влияние била особено напрег­ната. Директорът на училището архимандрит Гавриил (Воеводин) забелязал ревно­стния духовен живот на младия йеромонах и ласкаво го наричал „аввочка”, съзи­райки у него наченките на духовна зрялост. През пролетта на 1919 г., вече като архимандрит и ректор на Воронежката духовна семи­нария, отец Серафим успял да се добере до Москва по поръка на Воронежкия архиепископ Тихон (Никаноров)[3], за да предаде на всеруския патриарх доклад за ужасните кощунства над мощите на св. Митрофан, извършени от болшевиките. Именно при тази среща светейшият патриарх Тихон определя архимандрит Серафим (Соболев) да бъде възведен в епископство като втори воронежки викарий. Тежките обстоятелства на гражданската война обаче попречили това да се изпълни веднага. Година по-късно архиереите от Временното църковно управление на Южна Русия, начело с архиепископ Антоний (Храповицки), извършили епископската му хиротония. Това станало, както вече споменахме, на празника Покров на Пресвета Богородица – 1/14 октомври 1920 г. – в Симфе­ро­­полския катедрален храм.

Вълната на емиграцията отвела епископ Серафим първо в Цариград, а после, само за няколко месеца, в Богословското училище на о-в Халки. През май 1921 г. той бил назначен от Задграничното църковно управление за настоятел на храма „Св. Николай Мирликийски чудотворец” при руското посолство в София и на руския манастир „Св. Александър Невски” край гр. Ямбол. Три месеца по-късно с указ на св. патриарх Тихон му било поверено цялостното управление на руските църковни общини в България.

*   *   *

На 19 май (6 май ст. ст.) 1921 г., в деня, когато се празнува паметта на св. Иов Многостра­дални, епископ Серафим пристигна в България. Тази „хубава малка страна”, за която му бе предрекъл прозорливият старец Аарон, се оказа определен от Бога негов жребий, където той трябваше да понесе архипастирските си трудове и скърби. Дълбоко усвое­ната от него наука на науките – живот в благочестие и святост, тук даде своите богати плодове.

Светител Серафим беше по природа с мек и кротък характер. Отличаваше се с дълбоко смирение. От всичките му слова и действия лъхаше благодатна простота и мир Христов. Неговото чисто, достигнало безстрастие сърце беше чуждо на каквато и да е метежност – тази неизменна рожба на гордостта и себелюбието. Дори бледа сянка на осъждане и недоброжелателство не излизаше от облагодатените му уста. Молитвата му често биваше чудодейна, а словата му – прозорливи и проникновени.

Любовта към ближния у този добър пастир беше необикновена. Но най-удиви­телното бе това, че колкото повече се умножаваха скърбите му, толкова повече любов той даряваше на хората. Тази любов, искрена и нелицемерна, избликваше непринудено от неговото благодатно сърце. На своите духовни чеда той казваше: „В брата си трябва да виждаме ангел, а на греха му да гледаме като на болест”. „Трябва да отделяме човека от неговия грях. Гре­хът може да ненавиждаме, а човека сме длъжни да обичаме и да жалим.” „Само към Божиите врагове може да не изпитваме любов по думите на Псалмопевеца” (срв. Пс. 138:21-22).

Своята любов светител Серафим изливаше към всички, без предпочитания. При срещите си с последния български цар Борис той не само го благославяше, но го пре­гръ­щаше и целуваше. Ала с не по-малка любов и сърдечност прегръщаше и целу­ваше и просяците пред храма, като щедро делеше с тях своите твърде оскъдни средства.

Любовта към враговете и пастирската му жертвеност – тези висши прояви на живеещия в Христа човек, за този добър пастир бяха естествени като дихание. Какво величие на душата явяваше той в отношението си към враждуващите срещу него! Защото въпреки своя равноангелски живот светител Серафим имаше доста недоброже­латели. Но той винаги отвръщаше на злото им с гореща молитва за тях, споменаваше ги на проскомидия, като вадеше по три частици за всекиго от тях. А когато на смъртния си одър, идвайки за малко в съзнание, светител Серафим видя близо до себе си човек, който през целия му живот го бе огорчавал, той с последни сили се повдигна от постелята, прегърна го крепко и после пак се отпусна в несвяст. И тази негова постъпка бе така непринудена и сърдечна, че неволните ѝ свидетели останаха поразени.

Простотата на светител Серафим се издигаше до благодатна висота. „Да бъдеш прост в обноските си – учеше той своите духовни чеда – това означава да не допускаш изкуственост в нищо и да се държиш пред хората като пред Бога… Да придобиеш простота, в това се състои промяната на живо­та. Именно това е „промяната, [извършена от] десницата на Всевишния” (срв. Пс. 76:11). Ако се удостоиш с това, няма да погинеш, защото простота е сми­ре­ние. А на смирените, като на престол почива Бог със Своята благо­дат.” Светител Серафим често повтаряше думите на св. праведен Йоан Кронщадски: „По-малко своемъдрие, повече простота.”

Духовните наставления на светител Серафим бяха изпълнени със светоотеческа мъдрост – той сам бе преживял и усвоил аскетическия опит на православното подвижничество. Праведният архиерей отхвърляше болезнените прояви в духовния живот, замяната му с всякакъв род опасни за душата лъжедуховни изживявания и нездраво търсене на външни чудеса, лъжевидения и лъжеоткровения. Той подчерта­ваше, че най-дивното Божие чудо е благодатното обновление на душата, духовният труд за съзиждане в себе си на нов човек в Христа. Като богомъдър духовен старец той насочваше вниманието към вътрешния живот, към невидимата бран с помислите, всявани от врага на спасението. „Не съизволявай на бесовете!” – гласеше една от основните му духовни повели. Светител Серафим учеше на смирение, простота и послушание, на искрена любов към ближния, на непрестанно помнене на Бога и сърдечна молитва към Него. Изпълнен с благодатта на Утешителя, той сам имаше изключителна дарба да утешава. „Люта е зимата, но сладък е раят – обичаше да казва на униващите. – Краят е близко, животът бързо минава. На земята ние сме само гости, прелетни птици.”

Светител Серафим беше напълно нестяжателен. В материално отношение той живееше предимно от подаяния на добри хора. До края на живота си обитаваше малка квартира под наем, в която липсваха дори най-елементарните удобства. Той ня­маше никакво при­­страстие към вещите и когато някой бедняк го помолеше за някаква дреха, той му подаряваше с радост първата, която му попадаше под ръка. Случваше се това да бъде най-хубавата му риза. „Изпитвам тегота от вещите, те са товар за душата” – казва­ше той.

Владиката често поразяваше със своята прозорливост, но се стараеше да я при­крива и я проявяваше само за душевна полза на ближните. Понякога, изповядвайки свои пасоми, той ги довеждаше до покаяние, като им напомняше за забравени грехове. Нерядко светител Серафим отговаряше и на мислените въпроси на своите събеседници. „Това е случайно” – усмихваше се той, когато те изказваха удивлението си.

Година преди своята кончина светителят започна често да говори за нея, а няколко дена преди да си отиде от тоя свят, извести точно деня на своето преселване във вечността. В края на живота си светият архиепископ Серафим успя да оделотвори и отколешното желание на своята монахолюбива душа – да създаде девически манастир, в който да остави отеческите си завети. Той бе вече смъртно болен, лежеше, прикован на постелята, когато неговите духовни чеда – сестри от новосъздадената Покровска обител – се подготвяха за официалното ѝ откриване в отпуснатия по негова молба апартамент на ул. „6-ти септември”, в центъра на София. Тогава светителят им даде указание къде да устроят параклиса, като за целта описа местоположението на всяка една от стаите. Когато удивените сестри го попитаха откъде знае всичко това, след като никога не е ходил  там, той с усмивка им отговори: „Така ли?” Очевидно светителят духом бе вече посетил и благо­словил това място.

Удостоен с такива благодатни дарования, светител Серафим имаше наистина ангелски вид. Той носеше със себе си някаква необикновена, вътрешна тишина и мир. Неведнъж духов­ните му чеда го виждаха озарен с неземна светлина. Така той се бе явил и след смъртта си на един свой духовен син монах, който плачел за него, и му казал: „Защо плачеш, та аз не съм умрял, аз съм жив!”

Със своя подвижнически живот светител Серафим още в младини бе достигнал ангелско целомъдрие и чистота. И за тази ангелска чистота Господ го бе удостоил с дара на духовното познание и с умението да прониква в глъбините на богооткровените истини. Владика Серафим казваше: „Православното богословие е право пропор­ционал­но на целомъдрието”. Неговите бого­слов­ски трудове бяха плод именно на такова благодатно богопознание.

Приемайки архиерейски сан, светител Серафим дълбоко съзнава  голямата отговорност на епископското служение и дълга на архипас­тира „да бъде благодатна светлина за света и твърда опора за право­славните християни.” Това чувство за дълг и отговорност пред светата Църква го ръководи през целия му живот.

Пред лицето на нарастващото отстъпление светител Серафим саможертвено се потру­ди, за да съхрани спасителната православна вяра в нейната чистота и пълнота. Следвайки пове­ленията на архипастирската си съвест, той безкомпромисно изоблича­ваше всяко откло­не­ние от православната истина, всяко нарушение в областта на догма­тите и каноните. Така се появиха на бял свят неговите богословски трудове, с които той отговори на насъщни въпроси, засягащи църковния живот не само на руската емигра­ция, но и на цялата Събор­на Православна Църква.

При отстояване на православната истина светител Серафим проявяваше твър­дост, праволинейност и смелост, без да се плаши от отрицателните последици, които щеше неиз­беж­но да понесе заради своята принципност. Още с идването си в България през 1921 г. той бе приет враждебно от активните членове на емигрантските либерални и масонски организации, с чиято антихристиянска идеоло­гия той водеше мъжествена борба. Това му донесе много скърби, клевети и нападки.

През 1930 г. на Световния конгрес на руските учени, състоял се в София, той доблестно изобличи в приветствената си реч онези от тях, които не смятаха за необхо­димо да поставят православ­ната вяра и светоглед за основа на своите научни възгледи.

През 1935 г. светителят ревностно послужи на Православната Църква, като изоб­личи софийната ерес на протойерей Сергий Булгаков чрез фундаменталния си труд „Новото учение за София, Премъдростта Божия”. В него той се изяви като дълбок позна­­вач на светоотеческата богословска традиция. Неслучайно проф. Н. Н. Глубоковски, запознавайки се с неговия труд, каза: „протойерей Булгаков трябва поне двадесет годи­ни да изучава светите отци, за да има възможност да отгово­ри на архи­епископ Серафим.”

През 1938 г., на Втория всезадграничен събор на Руската Задгранична Църква, светител Серафим прочете два забележителни доклада в защита на светото Право­славие, а в пламенна реч пред този форум изрази принципното си несъгла­сие с учас­тието на православни в икуменическото движение.

През 1943 г., след като внимателно бе проследил отклоненията от православното свето­отеческо учение, допуснати в писанията на съвременни нему руски богослови, светител Серафим публикува сборник със студии, озаглавен „Изопа­ча­ване на православ­ната истина в руската богословска мисъл”.

Своята ревност и безкомпромисност в защита на православната истина светител Серафим прояви и на Московското съвещание през 1948 г. Вземайки при­сърце тревожни за светата Православна Църква въпроси, той изрази становището си по тях, като подготви три доклада – за икумени­ческото движение, за новия и стария календарен стил и за англи­канската йерар­хия. Светителят счете за неудовлетворителна резолюцията, приета от Съвещанието по въпроса за новия стил, и изрази това в свое особено мнение, останало за съжаление непубликувано в документите на Съвещанието. А в доклада си против икуменизма той подчертано изказа мисълта, че присъствието на право­­­славни представители, дори в качеството им на наблюдатели на икуме­ническите конференции, представлява отстъпление от светото Право­славие.

Светител Серафим прекара 29 години от живота си в България и обикна тази „хубава малка страна” като свое второ отечество. Тук той написа богословските си трудове. Тук наставляваше и възпитаваше духовни чеда, които трябваше да съхранят и предадат искрици от неговата светоотеческа духовност, за да остане ненарушена живата верига на православната приемственост.

В нашето апостасийно време архиепископ Серафим (Соболев) беше рядък пример на свят, благодатен йерарх с кристално чиста пастирска съвест. Духовния живот в Христа, добродетелите, благочестието той смяташе за неотделими от твърдото изповядване на вечните истини на вярата, от дълга те да бъдат неизменно съхранени. За него опазва­нето и изповядването на истината беше част от живота в Христа, Който Сам е Живот и Истина. И всичко това светият архипастир правеше с непоколебима твърдост, но кротко, без следа и от най-тънкия страстен порив. Със своя личен пример и с наставленията си светител Серафим учеше, че послушанието не е самоцел, а е любов към Господа, любов, която се проявява в изпълнение на Христовите заповеди и на всичко онова, което веднъж завинаги е постановила светата Христова Църква. Гласът, който светителят издигна против икуменизма в защита на богооткровените истини на вярата и до днес е страж на Православието. И Бог прослави верността му, като призова светлата му душа именно в Неделята на светото Православие, на 26 февруари (13 февруари ст. ст.) 1950 г.

След неговата кончина верните му духовни чеда, между които покойните вече архи­мандрит Пантелеймон (Старицки, † 1980) и архимандрит Серафим (Алексиев, † 1993), изпълниха отеческия му завет да нямат нищо общо с ереста на икуменизма и с църков­ния модернизъм – завет и отговорност, които днес лежат върху Българската Православ­на Старостилна Църква.

Разказвайки за живота на светител Серафим, неволно си спомняме думите на Саровския чудотворец: „Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят.” Светител Серафим бе наистина Божие благословение за българската земя. Пребиваването му в нея бе духовна сеитба, която дава своите плодове в Христа. Придобил приживе Христовия мир, той и днес насочва към спасение хиляди човешки души.

[1] Евакуацията на Бялата армия от Крим е ръководена от главнокоманд­ващия генерал барон Пьотър Николаевич Врангел. Тя представлява най-голямото и успешно изтегляне на военнослужещи и мирно население през ХХ в. Флотът от 126 морски съда се съсредоточава в кримските пристанища и в срок от пет дена успява да евакуира в Константинопол, околните острови и Александрия около 146 000 души военни и цивилно население. Масо­вите убийства и репресии над хиляди хора, проведени от болшевиките след нахлуването им на полу­острова, доказват наложителността на извършената евакуация.

[2] Димитрий (в схима – Антоний, по фамилия Абашидзе; 1867–1942), архиепископ Таврически и Симферополски). Заема тази катедра от 1912 г. По време на Първата световна война по собствено жела­ние е зачислен за редови свещенослужител към Черноморската ескадра. През май 1919 г. участва в учре­дяването на Временното Висше Църковно управление на Югоизточна Русия, а година по-късно пристига в Севастопол, за да го възглави. Единствен той от участващите във ВВЦУ архиереи не емигрира. Претърпява тежки репресии и по чудо остава жив, но със силно разклатено здраве. През май 1921 г. е уволнен от длъжност и поради забрана на властите да пребивава в Крим се заселва в Киево-печерската лавра, където води подвижнически живот. Негов килийник е бъдещият Чилийски архиепископ Леонтий от Руската Православна Задгранична Църква.

[3] Тихон (Никаноров), свещеномъченик, архиепископ Воронежки. Поставен е на тази катедра през 1913 г. След превземането на Воронеж от болшевиките е подложен на репресии и обесен  над царските двери в Благовещенския храм на третия ден на Рождество Христово, 27 декември (ст. ст.) 1919 г.