preloader
Споделяне

Схимонах Павел Рилски

(1874—1949)

Кратък животопис1

Схимонах Павел, в света Петко Коев Ралев, се родил на 10 април 1874 г. в с. Сладък кладенец, Старозагорско. Сам той разказвал, че по време на Руско-турската освободителна война бил на около четири години. Надарен с прекрасна памет, Петко добре помнел и по-късно живо описвал как са бягали от озверените турски орди. Семейството, в което се родил, било бедно и многодетно. Простота и скромност, трудолюбие и бедност царели в този християнски дом. Първите познания за вярата малкият Петко получил от майка си — умна и благочестива жена, която го учела как да се кръсти и да се моли. Когато постъпил в началното училище, повече от всичко обикнал уроците по Закон Божий. На осемгодишна възраст Петко загубил майка си. След една година баща му си взел друга жена, която се грижела за петте му невръст­ни деца. Скоро след това Петко напуснал училище и започнал трудов живот, изпълнен с лишения и несгоди. Бил воловарче, после изучавал ковачество и керемиджийство, накрая станал бакалин. Макар да нямало кой да го напътва и просвещава, винаги се стараел да живее честно, целомъдрено и скромно. Бил любознателен и обичал самотата. Тъй живял, докато станал войник.

Тук го сполетяло тежко изпитание. Ротният командир го взел за прислужник в своя дом, но съпругата му — зла и нецеломъдрена жена — се опитала да вкара младия войник в грях. Той избягал от къщата им и се завърнал в казармата. Ротният обаче се почувствувал силно засегнат от случилото се и наклеветил войника. Изправили Петко на съд и, подобно на целомъдрения ветхозаветен патриарх Йосиф, той попаднал без вина в затвора. Там прекарал шест месеца при строг тъмничен режим. В затворническата килия си взел светото Евангелие, Псалтир и молитвеник, защото душата му, макар и непросветена, вече копнеела за Бога. От физическо изтощение и душевни мъки Петко получил силен кръвоизлив, но и тогава не го пожалили, а щом наказанието изтекло, върнали го обратно в казармата, за да доизкара военната си служба. Последвало ново, съдбоносно изпитание — тиф в най-тежка форма едва не го отнесъл в гроба. Откарали го в болница, където два месеца Петко бил между живота и смъртта. По време на тези страдания той държал светото Евангелие до главата си и някакво особено чувство за близост на Спасителя радвало сърцето му. Често изпадал в безсъзнание, а когато се свестявал, шепнел в молитва: „Господи, дай ми да умра в манастир!”. Тези негови думи били всъщност обет за монашество, към което чрез скърби и страдания Господ очевидно призовавал честната и неопетнена душа на младежа.

Когато Петко се завърнал у дома, род­ни­ните му го убеждавали да се ожени, но въпреки настояванията им и своите вът­решни колебания, той не ги послушал. Вместо това заминал за Стара Загора при известния митрополит Методий (Кусев) и прекарал при него две години като послушник. После с благословение на владиката постъпил в Преображенския манастир, дето по това време се подвизавали някои мъдри и благодатни старци. За жалост не останал дълго там — подмамен от един ропотлив и не­спо­коен послушник, той необмислено напуснал св. обител и се върнал при митрополит Методий. Владиката го приел отново и го постригал в Мъглижкия манастир, като му дал името Паисий. Скоро обаче младият монах започнал да се смущава от посещенията на жени в манастира. Споделил безпокойството си с владиката, но по този въ­прос не срещнал от него разбиране. Тогава тайно напуснал обителта и заминал за Атон, воден от желание за чист и уединен живот. 

Естествено първо отишъл в Зографския манастир, но там не го приели, защото следвали принципа да не приемат постриженици на други манастири. Тогава монах Паисий постъпил в скита Ксилургу, но скоро се натъкнал на силната вражда между тамошните монаси, разделени помежду си на три етнически групи: ру­си, гърци и българи. Жадувайки за истински духовен живот, той напуснал скита и се заселил в пустинно място край един руски отшелник. По негова препоръка си купил от руския скит „Св. Илия” книгата с подвижническите слова на преп. Исаак Сирин — безценно духовно съкровище, с което не се разделял до самата си смърт. Скоро Господ му пратил и истинско духовно ръковод­ство­то в лицето на трима руски отшелници — старците Вениамин, Теофил и Николай. При тях монах Паисий усвоил изку­ството на истинската молитва и колкото повече се разпалвал молитвеният огън в душата му, толкова повече обиквал Бога. Животът в уединеното място така му допаднал, че мислел завинаги да остане тук.

Но случило се друго. През 1910 г. един българин от неврокопското село Обидим настойчиво го помолил да се засели в обновено манастирче край селото. Уверявал го, че мястото, намиращо се в самото подножие на Пирин, е уединено, красиво и много удобно за подвижнически живот. По това време при монах Паисий бил отседнал йеромонах Максим, също от България. Поканили и него. Двамата отишли за съвет при старец Вениамин. Той им казал да се обърнат с молитва към Пресвета Богородица, а след това да хвърлят жребий кой пръв да замине, за да се залови за това дело. За благословение старец Вениамин им подарил една своя икона. Жребият се паднал на отец Максим. Уговорено било в скоро време да го последва и отец Паисий. Приемайки, че такава е волята Божия, двамата български духовници ѝ се покорили.

Но Бог отредил друго за тях. С идването си в България, йеромонах Максим се разболял тежко от тиф и пристигналият малко по-късно монах Паисий го заварил вече на смъртен одър. След броени дни болният починал, а манастир­чето, в което така настойчиво поканили двамата монаси за уединен живот, се оказало още недо­изградено и съвсем непригодно за обитаване. Като не на­мерил там подходящи условия за монашески живот, отец Паисий побързал да се завърне на Света Гора, където се заселил сам в пустинна колибка.

В този период от подвижничеството му над него се изляла изобилна Божия благодат – той получил непрестанна сърдечна молитва и изпитвал с нищо неизразимо блаженство. Но и изкушенията не закъснели. Мнозина започнали да идват при него за съвет и въпроси и, като виждали живота му, обсипвали го с похвали и ласкави думи. Монах Паисий, още неопитен, взел постепенно да се поддава на тщеславието и малко по малко охладнял в ревността си по духовното. Това турило край на благодатната му молитва и мир, хвърлило го в нерадение и самочиние. Мислите му се откъснали от Бога. Наказан свише за своето възгордяване, монах Паисий започнал да изпитва страшна пустота и униние, страдал често от жестоки демонски нападения и не можел да си намери покой. Тръгнал да обикаля манастири, скитове и пустинни места, но никъде не се застоявал. Въпреки постигналото го изкушение обаче, той не изоставял духовната борба и молитвата. Повече от единадесет години прекарал в това тежко състояние и от опит разбрал, че единствената надежда за избавление е в смирението. Като търсел покой за съвестта си, той си спомнил и за някогашното свое самоволно напускане на Мъглижкия манастир. Чрез свой близък поискал задочно прошка от митрополит Методий и когато я получил, почувствувал душевно облекчение. След много лутания – в Русик, Карея и по други места, той отново отишъл в Зографския манастир, където този път го приели и постригали във велика схима с името Павел. През 1925 г. Зограф преживявал критически период като вековна българска твърдиня и бил застрашен да загуби националния си облик. В тези дни манастирската управа изпратила схимонах Павел в България, за да занесе там тревожните вести и да моли да бъдат защитени интересите на обителта. Като изпълнил заръчаното, той поел обратния път за Атон, но гръцките власти не му дали разрешение да се завърне там. Това станало причина да остане завинаги в родината си.

Установил се в Рилския манастир, който от младини силно го привличал. Но тук не могъл да намери в желаната мяра тъй жадуваното уединение и молитвен покой. Многото посетители, шумът и суетата около от тях непрестанно го отвличали. Това станало причина неведнъж да променя послушанията си, при което се местел ту в манастира, ту в близките постници. За ония, които не познавали вътрешните му борби и искрен стремеж към духовен живот, това външно непостоянство често служело за съблазън — те не го разбирали и го осъждали. Но схимонах Павел не търсел одобрение от хората, нито уважение и чест за себе си, а само единение с Бога и спасение на душата си. Затова търпял одумванията и се стараел да прощава и да се смирява във всичко. И тък­мо това смирение го спасявало от падения при постигащите го изкушения. То било и същината на неговия подвиг през последните години от живота му. Смирението го довело до духовна зрялост, до оная мъдрост и прозорливост, която изпълвала неговите простички наставления, изричани в сър­дечен разговор насаме пред някой нуждаещ се от подкрепа или вразумление брат. Той винаги говорел скромно и непринудено, с любов и грижа за спасението на ближния.

Рилският манастир покрил остатъка от земните му дни. Сам схимонах Павел, след окончателното си заселване там, гледал на тази обител като на последно свое при­станище и непрестанно благодарял на Бога, че не го е изоставил в дългите му лутания. Той често мислел за смъртта и отдалеч се готвел да посрещне тази неизбежна гостенка. През последната година на живота си постоянно боледувал и видимо линеел, но и в изнемогата си не изоставял молитвата и често се причастявал със светите Христови Тайни. Като раздал предварително оскъдните си вещи и книги, схимонах Павел се прибрал при Господа на 5 август (н.ст.) 1949 г. в пълна нищета и смирение. Погребали скромния подвижник в манастирското гробище. И до днес на обрасналия в треви гроб се вижда неголям каменен кръст с надпис: „Схимонах Павел, 1874—1949”.

Из наставленията на схимонах Павел

За „малките” грехове

Един мирянин запитал стареца:

— Дядо Павле, не са ли много строги светите отци, па и самото свето Евангелие, като не ни позволяват дори малки грехове? Та животът би бил много скучен без смях, закачки и други такива дребни удоволствия.

Схимонах Павел се усмихнал и рекъл:

— Малките грехове водят към големите. Св. Исаак Сирин казва: „Който гледа пренебрежително на малкия грях, ще падне в голям.” Затова всеки трябва да се бои и от най-дребните грехове – от празни приказки, от смях, от тютюнопушене, защото тия грехове, макар и малки на вид, имат силата да отделят от Бога. А щом те отделят от Бога, ти си загубен.

Когато мериш с пушка, ако малко трепне ръката ти, куршумът няма да улучи целта. Ще кажеш: „Малко е трепнала ръката. Какво от това?” Малко, малко, но щом не удариш в целта, наградата ти пропада. В началото, при изстрелването, куршумът е тръгнал с малко отклонение настрани, но колкото повече лети, толкова повече се отдалечава от целта. Така и малките грехове, уж незна­чителни, ала отдалечават от Бога.

Една ябълка, макар малко да е натъртена, цялата се разваля. Така и малкият грях може да погуби целия човек с всичките му добри качества. Затова трябва да се пазим и от най-малките грехове – те се плодят много и бързо растат подобно на плевелите…

Схимонах Павел помълчал малко и продължил:

— Към малките грехове спада и празното любопитство. На вид то е нищо, но ако си помисли човек какви гибелни последици докарва, ще изтръпне. Монахът, и изобщо християнинът, не бива да е любопитен към делата на другите, а да следи повече себе си, защото любопитството води към осъждане и занемаряване на собствената душа.

Когато бях на Света Гора и живеех в пустинни места, наблюдавах как някоя лисица, като излезе на лов, легне някъде и се преструва на умряла. По клонките подхвръкват косове — старите учат младите да летят и същевременно ги хранят. Малките, още неопитни, като видят лисицата, простряна на земята, си казват: „Чакай да видим, дали тя наистина е умряла!” И отиват да проверят, водени от празно любопитство. А лисицата това и чака – сграбчва ги в лапите си и офейква… Майките са по-умни. Като видят някъде протегната лисица, гонят малките надалеч.  А за да пропъдят и лисицата, те постоянно се обаждат от клоните: „Чур, чур!” Събират се много косове и започват отгоре да викат тревожно. И лисицата види, не види, избяга. Дето има шум и навалица, там разбойник не седи. Та празното любопитство е много опасно. „Чакай да видим, дали тоя дувар няма да падне” – казва си лекомисленият човек и отива да провери и да поправи някой издаден камък. И в миг целият дувар се събаря върху него.

За нестяжанието

Като безмълвник о. Павел взел върху себе си подвига на пълната нищета, не искал да има никакви излишни вещи и се задоволявал  само с най-необходимото. Както в килията му било чисто, тъй и душата му била чиста от користолюбие. „Ако аз – казвал старецът – притежавам нещо, то ще застане между мен и Бога. Аз ще се привържа към него повече, отколкото към Бога. И тогава – горко ми! Господ Иисус Христос казва: Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Мат. 6:21). Ще ти говоря простичко: виждал ли си куче, което се е наяло, как заравя в земята някой останал кокал, за да го яде по-късно? Копае с предните лапи, зарови кокала, па легне наблизо, за да го пази. Уж лежи, уж спи, а все гледа към заровения кокал. Там му е съкровището, там му е и сърцето. Идват кокошките да ровят набли­зо, а то лае по тях и ги гони. Който не знае, че кучето си е заровило там кокал, чуди се: „Защо ли гони кокошките?” А то си пази съ­кро­вището. Тъй и аз ще започна да лая и да враждувам с хората, щом притежавам разни неща. Пристрастието е страшно. Днес си обикнал това, утре – онова. И почваш да трупаш. Чувството ти се отваря, става все по-ненаситно. И неусетно в душата ти става тъмно. „Как така стана тъмно? – чудиш се ти. – Та нали тук беше светло, слънце грееше?” Да, но сега прозорецът на душата ти е задръстен от вещи. Ти си им станал роб и вместо да търсиш утеха от Бога, утешаваш се с тях, като им се радваш. А това е идолопоклонство: на мястото на Бога, ти си поставил мамона.”

За смирението

Схимонах Павел държал много за поста, молитвата и милостинята, за търпеливото понасяне на страданията, за нестяжателността и за всички други добродетели, но мъдро пояснявал, че ако човек няма смирение, всички тези прекрасни добродетели се опропастяват.

Един млад богослов дошъл в Рилския манастир, като тайно се гордеел със своята титла „доктор на богословието”. Схимонах Павел, вече прегърбен 70-годишен старец, се запознал с него и му станало жал за тая душа. Той бил чувал за неговата титла и един ден му казал:

— Кажи ми, ти колко мъртъвци си възкресил?

Младият богослов го погледнал с учудване и отговорил:

— Николко.

Старецът продължил:

— Светите отци дори мъртви възкресяваха и пак не се наричаха доктори. И ти не се наричай така. Не е полезно за спасението ти!

Друг път той видял един млад, току-що постриган монах, който се разхождал по манастирските коридори с броеница в ръка, като поглеждал от време на време червените топченца по нея. Приближил се о. Павел до младия монах и му рекъл: „Слушай, мили, ще ти кажа нещо, но да не се оскърбиш. Направи си черна, простичка броеница, а тази дай на някой архимандрит или на друг с по-висок чин. Това, червеното, вреди на душата. То поражда суетност и гордост. Ти си още млад монах. Все някой трябва да те упъти. Пък на мен не се сърди, душко, че ще ти кажа още: не се разхождай с броеница, за да те виждат хората. Нали нашият Спасител ни учи всяко добро да вършим тайно? Носи си броеницата под расото и без никой да те вижда, чети Иисусовата молитва. Нека бъдем като митаря, а не като фарисея!”

За тръна на честолюбието

 „Ние всички носим във вътрешния си човек болезнения трън на честолюбието. Затуй, щом ни засегнат малко, развикваме се, разстройваме се, започваме да негодуваме и ставаме плячка на най-лоши мисли, стигащи до вражда, злоба и мъст. Мирът изчезва от душите ни. Но ако се подложим на операцията на смирението и ако претърпим болките на униженията, то след като преболи всичко, вътрешният ни човек ще оздравее и вече нищо няма да може да ни причини честолюбива болка.

Лекарството против тази болест е търпеливото понасяне на забележки, укори, унижения и хули. Ако човек се смири, спасен е. В Псалтира е казано: Бог изцелява съкрушените по сърце и лекува техните скърби (Пс. 146:3). Близко е Господ до съкрушените по сърце и смирените по дух ще спаси (Пс. 33:19).

А за да се смириш, трябва да минеш през изпитания. Тогава ще се провери дали наистина обичаш смирението.

През поругание се отива към слава. На това ни учи Господ Иисус Христос. И Той, преди да седне отдясно на Бога Отца, трябваше да мине по пътя на мъките и униженията. Затова пък, след Неговата по­зорна смърт Бог високо Го издигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име (Филип. 2:9). Зеведеевите синове искаха да им се даде високо отличие – да седят от двете страни на Христа в Неговата слава. Но Иисус Христос им рече: Можете ли да пиете чашата, която Аз пия и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? (Марк. 10:37–38). С това Той искаше да каже: „Ако искате да участвате в славата ми, участвайте и в униженията Ми.” Това важи и за нас. Ако желаем и ние да получим радостта на спасените в Царството Божие и да застанем от дясната страна на Христа, трябва да пием чашата на униженията и да добием смирение. Всички, които са достигали до спасение, са го достигали не иначе, освен чрез смирение. Който се смирява, той ще бъде спасен.”


Бележки
  1. Краткият животопис на схимонах Павел е съставен въз основа на записки на архимандрит Серафим (Алексиев), който сам отблизо е познавал този подвижник. Публикувано в: „Православно слово” №3/2006 г.[]